Заспивай, Обич моя
Заспивай, обич моя, непробудно... във тази спяща приказка,
измъчила деня ми от тревожни истини, тъй болестни внушения,
нахлули алчно в самотата на великата, от нас измислена,
утопия на неправдивите и нелогични, истинни падения.
Във истината, обич моя, те намерих неоткрита, недовършена.
Захвърлена така безмилостно в неоправданата наслада…
Изваях те от глина и сложих ти усмивка, но прекършена...
Две паднали звезди съших ти за очи... да виждаш Рая.
И недовършена остана, като дом без покрив над основите,
като затвор от страхове с решетки от мечти изгубени.
И нямах си ръце без теб, ни сили да строша оковите,
в кафез два ангела останаха във любовта си недолюбени.
А ти така си огорчена, обич моя, от следите във душата ми,
от огнените кръгове, рисуващи за теб прекрасно пустотата,
че искаш някак толкова избистрена да спреш сълзите ми,
за да не се удавиш ти, измислице, във прилива на самотата.
На В.
© Николина Милева All rights reserved.
