Завет
Чуваш ли шепота?
Виждаш ли зноя
на гърлата пресъхнали,
на презрените воя?
Пороят от думи,
затихнал в прахта
на спрелите друми
в несретна тъга?
Несметна лавина
зарива очите
и пламнала нива
е дълбоко в душите!
Загива там вярата.
Тихо и мрачно.
Прелива отровата
по устни препукани -
щипе ни злобата.
Ринем прокобата -
наследство за идните.
Тук съм и вечна,
и толкова тленна,
колкото безгрешна,
дваж по-порочна.
Войната започна
в гърдите над гнилото -
немилост и сочен
разврат в изнемогата...
Не мога
да дишам!
Да гоня незримото!
Отприщвам неволята
и ролята си в тоя кръговрат,
в тоя прегризан водопад
от мнения и падения.
Кръвта ми кипва!
Вряла и ядна.
Дали се съсипвам?
Дали ще пропадна?
Страхът полепва
паразитно по мене
като катран
по дробовете...
Простете греха
на боговете (ние)
и чакайте милост,
съчувствие, трепет!
Но аз сляпо виждам
как хора се трепят
без жал и молитва,
и тъй вярно пазят
някаква си реликва!
И след като газят,
гневът им утихва!
Туй наблюдавам
с умисъл мътна...
Безучастна.
Покорна.
Безпътна...
А ти ме обичаш.
Обичаш плътта ми.
Увличаш се в
сладък романс
и не питаш: "Защо?".
И кое е ненужно?
И колко ни струва?
В крехък баланс
се отпускаш и чудно
дихание в тебе нахлува...
Любовта е спасение!
(от нашите роби)
И тъй ме наричаш
милна по свое.
Там съм прекрасна,
с нестихваща воля.
Там, във очите ти.
Дървесните извори.
Там е и тихо,
и мирно, и топло,
тъй приветно
изглежда и колко е светло!
Сякаш че вечно
би могъл да обичаш!
За теб съм сирена,
неземна и дива,
по женски смирена,
по детски игрива.
Със звезди по косите,
свободна в окови.
А душата ми често
в локви се дави...
Но за теб съм
високо, високо
в скалите!
Дори в тез окови
съм като орлите
и често над тебе
крилато надвисвам
и цял аз те пазя
с чувствата чисти.
Аз те спасявам
и водя напреде.
С мечти те дарявам
и сила в сърцето
да следваш,
да помниш,
да пазиш
ЗАВЕТА!
© Теодора Драгиева All rights reserved.
