Завръщане
Така запомних мама – под лозниците...
Изпращаше ме с топла бяла пита...
С една сълза, стаена под ресниците....
Целуна ме и нищо не попита.
А тате ми подаде стомна с вино –
прегърна ме с ръцете си корави:
„Да ти напомня за дома ти, сине!
Пътеката към него не забравяй!”
Късмета гоних, щастието дирих
и по света се скитах дълго време,
любови и надежди все събирах,
все вярвах и мечтаех вдъхновено.
Навсякъде си носех за утеха
парченцето от мамината пита
Сълзите на лозницата до стряхата –
татковото вино недопито.
Когато се завърнах отдалече,
посрещна ме единствено лозницата.
Тях нямаше ги, нямаше ги вече...
и можех да говоря само с птиците.
Към двата кръста черни гузно свърнах
с маминия залък, с татковото вино.
„Любими мои, ето, аз се върнах,
но няма кой да ми прошепне: „Сине, сине...”
© Нина Чилиянска All rights reserved.
