Земя, върху която съм роден
Душа зелена. Синьото небе.
И хоризонтът ласкаво разгърден.
Тук всичко си е пак, каквото бе,
в годините, когато бях безсмъртен.
Земя – и от надежда по-красива.
Но каква утеха е това?
Тук слънцето е като на бесило,
люшнато над рушнати села.
Не чувам смях. Не чувам плач дори.
Псувня сегиз-тогиз – вместо молитва.
Тук всеки ден е събота подир
Разпети петък. И преди Великден.
Топи се. И по български мълчи.
Дано поне докато мен ме има!
Какво съм аз? Каквото си и ти:
дом имаме, но нямаме родина.
Земя, върху която съм роден.
От Любоизток до Шехерезапад,
денят през тебе броди като сляп,
нощта връз тебе ляга като сляпа.
Сълзи? Или трохи небесен хляб?
Звездите пътеводни капят, капят...
© Райчо Русев All rights reserved.
