Зениците ми – вързани на възел
Зениците ми – вързани на възел,
зад миглите залязва неизгрялата
едничка мисъл, че към мен си бързал,
но кукувича прежда е раздялата,
препънала е порива за полет,
а аз сама пречупила крилете си,
стотици свещи паля, да измолят
една любов. В олтара тихо свети си
сърцето ми, смалило се до ъгъл,
стихът подритва ръбестите камъни...
до днес не е, сега ме е излъгал
и радва се на тихото ми нямане.
И мислите ми тъжни. Хладен разум,
по дяволите далите и взелите!
Ела и помогни да ги опазим,
душите си! Все слепи са неделите,
откакто зная, че не е безкраен
животът ни, (а лъжат безогледните).
Една любов остава и това е,
най-искрена. Защото е последната.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
