Глътка отпивам от стара бутилка 

връщам се бавно към спомен проклет

мрачно небе върху черна настилка, 

зимен пейзаж и покривка от лед.

Пак се намирам в очите на друг

в чиято душа припознах огледало -

колкото пъти го чупих напук

толкова пъти видях, че е цяло.

Бели платна и студени мусони

бяха ли нощите пак така бели?

Чувствата може би нямат шаблони

чувствата може би имат предели.

Спомен отпивам като причастие 

сервирано в леден прозрачен кристал

бавно си спомням моменти на щастие

в които се чувствам поне малко цял…