Зрънцето
Със всяка есен аз умирам.
В пръстта се сгушвам и немея,
понеже смисъл не намирам
в студа самотно да живея.
Зло зимата фучи. Над мене
танцуват хали полудели,
а Севернякът строг, надменен
надува бузите си бели.
Аз спя доволно и блажено.
Земята - майка ме прегръща.
И приласкано, защитено
в пръстта намирам топла къща.
Сънувам слънчеви надежди,
хор птичи гласове щастливи.
С очи зелени ме поглеждат,
пробудили се млади ниви.
Навън, към светлото! Стремя се
света да видя с нова жажда.
Протягам шия от пръстта си
и с всяка пролет аз се раждам.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
