Звънни...

Не спя. Прегръщам телефона,
очите ми се реят по тавана,
в отчаян опит да прогонят
безумието в мен. Не става.

Не спя. И тишината на слушалката
руши оскъдния ми разум.
Между стените ставам малка
и спомените се превръщат в спазъм.

Не спя. Наум те рисувам по леглото,
където някога, в безкрайност, до мен си бил.
Където днес е толкова самотно…
Някъде, в ъгъла, пулса ми се е скрил.

Звънни, звънни, звънни, звънни…
Няма да звъннеш, отдавна знам това.
Но нека още само малко да горчи,
преди да преглътна и без теб да заспя.

15.11.2015г.
гр. Сопот