Звъня
Звъня. Не вдигаш телефона.
Къде ли си? Не знам, уви.
Замина уж за много кратко,
а ето вече много дни.
Звъня. Сега пък е заето.
Със някой друг споделяш ти.
Навярно с другия приятел.
А аз... е не, за мислите прости.
Звъня. Отново теб те няма.
Къде ли си? Уви, не знам.
Очаквам тука да се върнеш.
Не искам вече да съм сам.
Звъня. Ти вдигаш телефона.
И чувам глас: - О, моля те, прости!
Не ме търси, аз няма да се върна.
Напускам те, така реших.
Това е. Кратичко и ясно.
Едва ли трябват лъскави слова.
Отпускам бавно телефона.
Във мен е празно. Не звъня.
© Христо Костов All rights reserved.
