Тя избърса сълзите си и остави подгизналото одеяло да падне на пода. Беше силен характер, умееше да прикрива умело моментите на слабост и тези така съкровени, тайни желания от хищните очи на хорското безразличие. Умееше да се преструва, сливаше се с морето от хора и макар да не показваше истинската си същност, случваше се понякога да изпусне нещо малко и нищожно от себе си и така отприщваше цялата тежест и мъчително подтискана болка. А те поемаха по пътя на вятъра като блестящи златисти прашинки от пропукания пясъчен часовник на нейния живот. Болеше, но рядко си го мислеше. Имаше път пред себе си, ясно начертана пътека към мъглявата далечина на бъдещето - не беше страст, но беше по-добре от безпосочно лутане. Хаосът никога не носеше мир и щастие. Да, такава беше. Отрано научи да преглъща на горчиви хапове истините в живота, прозря колко безполезни слабости бяха емоциите, които преди така ревниво стискаше в сърцето си като последната останала частица от нея, неспособна да бъде контролир ...