От развълнуваните заоблени върхове на Средна Родопа планина се виждаше китно ширнала се като цветен килим Тракийската низина. Асеновата крепост гордо издигаше вековните си рамене над Станимака, сякаш да напомня на всеки пътник, дръзнал да навлезе в  тази планина, че пътят е опасен, страшен, и човек трябва винаги да е нащрек. Но за пътника отдих никога нямаше, така, както и нямаше спокойствие за човека в кръговрата на живота.

На двата бряга на Голямата река, наречена по-късно „Чая”, сгушило се в малката долинка, между високите канари  се намираше село Бачково. „Божо” го наричаха галено гръцките жителите от Станимака, защото след голямата болест и построяването на черквата св.Атанасий, много жители от старото селище, вместо заплащане за труда си в краварниците и мандрите на Манастира, получиха парче земя. Това бяха онези бедни, но упорити селяци, чиито отрудени ръце години наред бяха доили църковния добитък и правели от млякото квас и сирене за монасите. Така селото беше намерило своето ново място по-близо до Божията обител.

Освободи се майка България от чуждото иго, що я гнетеше, събраха се двете половини на майчините ѝ гърди, и по родната земя си отдъхнаха хората. Имаха си вече княз българите и Съединение имаха. Войната с чуждите взе още от народа, но и му даде повече. А животът си течеше така, както водите на Голямата река от векове оформяха в нежни овални форми камъните в нейното корито. Жителите на село Бачково издигаха каменните си къщи, работеха по Манастирските ливади и лозя, пълнеха домовете си с деца, и се молеха  да няма повече мъка по българските земи, и да има повече чудеса по Света.

***

В къщата на Вълчовци,настана тъжно време. Най-малкият от синовете им, се беше напил в кръчмата и паднал от една скала. Опелото вече беше минало.Снахата Слънцана стоеше сега свита, прегърбила се в ъгъла на старата стая, и стискаше здраво в ръцете си едно малко момиченце. Детето беше с изпито лице, облекли му бяха тъмна дреха, която личеше си не му беше по мярка , а то каквото си беше слабичко,сега направо се губеше в нея. Майка му, и тя облечена в стари протрити, често закърпвани дрехи, с тъмни шевици по тях, сякаш беше застинала в камък. Личеше си, че жената беше отрудена, преждевременно животът беше взел всичко от нея, което мъката и трудностите не бяха успели. Съжали ги само баба Мара Стриновица,дошла последна за опелото. „Бедното дете -помисли си тя-„Хубаво не видя Господи. Сега и това. Къде ще иде, без дом, без майчица и бащичко да я защитят. И за детето, и то болнаво. Господи, помогни, барем, да не се мъчат тези душички. Дай им здраве и хляб,покрив и закрила над главите им”. Така си мърмореше  старата жена, драпайки с тояжката си по стръмният път към своята къща.Там вече я чакаха двете и снахчки с внучетата, и синът и. Другият и го беше отнела войната.

Слънцана отдавна не  усещаше вече дори вкочанените си, изтръпнали пръсти, а болката в краката, не и пречеше. В сърцето и жал и мъка по мъжа и нямаше. Студен и лош човек беше Гюро Вълчовски, и такъв си отиде. Все в кръчмата, а като му докривееше си го изливаше с пълни кани върху жена си и болнавото си отроче. Не щеше той тази мома. Искаше я само за малко, и толкоз. Ама никоя друга не го искаше. И когато Слънцанените родители задлъжняха много на баща му, Вълчовци решиха, срещу парите да поискат единствената им рожба за булка на сина си. И така и стана - ожениха ги и толкоз. А тя - нищо, по реда си не правеше,според него. Все плачеше в началото, а като стана трудна поне мъжко да беше родила, пък тя – момиче,толкова слабичко, че монасите все искаха да го опеят, че можело да не оживее дълго.

Оживя малката Мара. Все още беше болнава и слабичка, като стръкче ново изникнала пролетна трева, но нищо не можеше и тя като майка си, според Старите. Така мислеше и мъжа и , докато беше жив.

От как прекрачи прага на този дом, Слънцана добро не видя. По низша от ратаите беше тя. Другите две снахи, все я навикваха, искаха всичката работа тя да върши. Смееха и се, че била много слаба, че нищо не донесла в къщата, и че е родила болно дете - момиче, пък те на мъжете си по две мъжки рожби вече им бяха дали. Слънцана мълчеше. Търпеше. С времето нежното и сърце потъмня, обля се в тъмна черна кръв, особено след като още не навършило година, тези хора искаха да погребат детето и живо, щото не ставало от него нищо.

Когато започна войната, тя помисли, че Гюро ще иде войник и поне за кратко ще са спокойни с малката. Но не отиде Гюро на война. Отидоха братята му и след два-три месеца се прибраха, като победители.

Закоравя душата и, замръзна женското и сърчице, от онзи ден, когато ,отново едва спаси дъщеря си ,да не я хвърли пияният Гюро в кочината на свинете за храна. Помоли се тогава на Господ и на Богородица,не за нея си, за детето, да живее, и щеше да търпи. Каквото трябваше, щеше да работи до изнемога, само то живичко да е. И ето, вече четири години тя търпеше,лоша дума не казваше. Всичко в голямата къща вършеше Слънцана, и денем, и нощем покой нямаше, но детето и живо беше. Освобождението на България дойде, но свобода за Слънцана нямаше. И Румелийската земя се съедини с Княжество България, но не оздравя разранената и женска душа.

И сега не се страхуваше тя. „Умря Гюро, - мислеше си - Ще ме изгонят, чак след година, заради хорската срама.” През това време ще мисли, ще струва,къде малката си дъщеря да гледа и да пази. Монахиня можеше да стане винаги, но детето и беше пред очите. Да я остави на чужди хора не смееше, като виждаше, че и близките и не я искат.

„Какво да правя Господи?Дай ми сила ,Майко Божия,  да е добре Марето, пък за мене нищо не ща.”- това си повтаряше Слънцана постоянно.

След погребението я изгониха с детето, да спи в обора при животните. На сламата тя постели старата черга от родителите си. Само тя и остана от тях. Детето покриваше с нейната дреха и пак слагаше отгоре слама,да му е топло.Тя самата по риза мръзнеше в студените зимни вечери,но търпеше. Беше скрила една пара в цепнатината под леглото им. Получи я като сплете стари парцали и направи хубава кърпа.Тайно я даде на една съседка да я продаде, ако може, на пазара в Станимака. „Ще пестя така,когато мога,пък и да не ме усетят.”- си мислеше младата жена.Нямаше още 25 години, а вече се чувстваше стара . Всеки ден ставаше рано,много преди зората и работеше целият ден. Ако и хвърлеха стар комат хляб, веднага го скриваше за детето, с водичка,като го натопеше и можеше да се яде. А, другите деца в къщата ядяха бонбони и топла чорба, нейното все едно го нямаше.

***

От опелото на Гюро изминаха 6 месеца. Малко след Йордановден старата Вълчовица я дръпна за ръката настрана  и просто и каза:

- Няма да те храним вече тебе и детето. Старият е намерил кой да ви прибере. Там да работиш добре, че гладни пак да не стоите. От тука нищо няма да търсите. Твоето не е мъжко.

Призля и на Слънцана. Изнуреното и от глад и работа тяло, и така, не я държеше, а сега направо подви колене до старият дувар на обора.

- А сега? А, сега?! - повтаряше си в унес младата жена.-Как сега ще опазя Марето, Господи?!

Мислеше си тя ,че има още време, а то…лоши хора.Близки, а лоши,по-лоши от чуждите дори.

След този ден не можеше вече да спи. Цяла нощ изкарваше и прибираше парата.Не беше повече спестила,зимата беше дошла.”С една пара докъде?” – си мислеше Слънцана и все поглеждаше към детето.Болно и беше, жално. Като умря Гюро поне си отдъхнаха от боя и страха, че видиш ли пак пиян ще се прибере, ще налита и детето ще иска да бие. А сега и това. При чужди хора милост чуждо дете да търси.

Така минаваха дните. Наближи Великден. Хората се застягаха за тежкият труд по нивите, за работата по лозята и на харманите. В Станимака карнавалите бяха дали началото на работният сезон. В селото също щеше да има празник по Великден, та нали Манастира събираше хора от близо и далеч. Реши управата, да завият хоро да се повеселят селяните след тежката зима.

Слънцана работеше неуморно през деня, а вечер душата и ума и страдаха в размисъл. Бяха и казали, че онези на които са я продали, щели да идват за оглед по празника. Да се пазарят на място. Трудно и беше на Слънцана,свиваше и се женското сърчице и душата я болеше. А на себе си все повтаряше:”Като добитък, Господи, ще ме продават. Като добитък и детенцето ми.”

На Великден, стана призори. Поизми се,постегна се, извади парата от скривалището и забърза.Искаше тя да стигне до Манастира,да я дари на Богородица.

- Пази, Майко Божия, детенцето ми -молеше се по пътя Слънцана. - Пази я.Дай и живот, и щастие.За мене не мисли.Аз всичко ще претърпя,от нищо не се нуждая.

Старият игумен Стамат тъкмо палеше свещите и кандилото за утринната молитва и чу, че някой тропа на главните врати.

- Кой е? –попита той.

- Аз съм Слънцата, от Вълчовите -  отвърна жената.

Като открехна малката порта игумена попита:

- Що толкоз рано ма булка?Цял ден  са отворени Божиите порти за миряни и поклонници!

- Няма време дядо Стамат.  Да оставя само дар за Божията майка и бързам, че мене работа ме чака.

- Хубаво чедо, хубаво. Ей сега ще отворя. – каза игумена и пусна жената в обителта.

***

По пътя за Бачковският манастир се точеха волски коли,и малки китно нагиздени каручки трополяха с веселите си колелета по каменистата земя. Хората, и тъжни, и весели, вървяха от съседните села, от околията, да поднесат дар, да се помолят за добра година и добра реколта. Имаше и една кола от Китенлък. Дърпаха я два охранени вола, а покрай нея, възседнал едно магаре се движеше млад момък.

-Бабке-провикна се той -виж Слънцето ма,къде осветява планината.

-Ох,баба Николчо, стресна ме. Не викай така,позадрямала бях. - каза старата жена, седнала отпред в каручката.

-Бабо на празник сме тръгнали, ма. В божият храм не се спи сега-засмя се Никола.

-Ех, младост,младост-въздъхна усмихнато жената.

Чудеше се тя, как внукът и ще приеме новината,че му бяха избрали булка. Е, не беше мома, но добро момиче трябва да беше,нали кръстница преди години му беше станала.Имаше поверие,че като оставиш дете до кладенец,който мине и го намери,както го нарече такъв късмет ще носи детето с името си. Така и стана Старата кръстница на момичето. А това беше преди много време. Години не беше виждала бабата нито кръщелницата си,нито родителите и,починали преди време. Съжали,че не бе успяла нито на сватба ,нито на погребение да иде да я види. За сватбата – Николчо беше болен,но Слава Богу оздравя. На погребението четиридесет правеше на сина си и снахичката - починаха и двамата преди време. Сега единствен внукът им Никола жив им остана. Трепереше му баба Янка,защото единствено чедо на баща и майка бе Николчо.На война не отиде той.Успя бабата да се примоли, че да го не взимат.Ама платиха за войнолъка,то храна трябваше за царските войници.А сега Никола,ей го вече, 20 години навърши,но за мома не питаше. Все работеше, разрастваше,измисляше нещо си и като че ли сина си виждаше в него баба Янка. Работлив, умен, внимателен,мълчалив понякога, но с хумор в душата беше внукът и,като снахичката. На баща си едрият кокал  беше взел, на майка си черните очи и тъмната леко завита в краищата коса. Трудно му беше на момчето,като загуби своите си,тежко му беше.Дори и сега,след толкова време, като работеше нещо, дето преди с татко си го правеха,баба Янка виждаше тъгата в очите му.Нищо не можеше да направи тя по тоя въпрос,защото и на нея и липсваше синът и,ама за момчето можеше.

И когато старият Колю ходи тази есен към Чепеларе, за материал за новият обор, беше минал през Бачково и беше научил, че Слънцана, кръщелницата и, е останала вдовица с дете.

 Закахъри се бабата, зачуди се,на детето как да помогне,на кръщелничето си. По Коледа и се присъни един сън.Сънува тя че си говори с ангелите.А онези и викаха:”Време за радост е бабо Янке.” А тя:-Комай, каква радост в мъка,бе Божи служители.А те:”Ще жениш Никола за Слънцана.” Събуди се на сутринта баба Янка.Поразмисли се.Започна да пита,разпитва Никола:

-Ти, баба ,мома харесал ли си?

А той,като се засмееше и наклонеше глава на една страна,нежно я тупваше по ръката,като да я успокои, и отвръщаше:

-Стига Стара майчице, стига ме пита, като я харесам в къщи направо я водя.

„Види се- мислеше си Старата- никоя не му е по сърце. Може пък и прави да са Ангелите,то нали Господ ги е пратил тях”. И така като разбра,че от селото щели да ходят хора към Станимака, прати вест на сватите за Слънцана. Даде пари в една кесия да я дадат на онези за Слънцана и да споменат, че ще ходят по Великден към Бачково. Върнаха и добра вест. Против нямали, но да я взимали с детето.

-Че с детето я- сопна се баба Яна, -Коя майчица си оставя рожбицата сама?!

И така, ето ги вече наближават Бачково.Време беше Старият да говори с Николчо, ама не му се щеше. Знаеше баба Янка, че страх го беше да не се разсърди нещо синчето.Добър беше Никола,и не вярваше бабата,че сърдит ще да е за такова нещо.Затова сръга с лакът стареца си:

-Хайде, говори му бе Колю,да не идем там неподготвени.

Дядото  въздъхна и рече:

-Да стигнем манастира,там ще му говоря.Не е сега времето,виж го къде припка весело  върху магарето.

Никола яздеше напред. В сърцето му сега сякаш славей пееше. Очите му все нагоре гледаха,сякаш там виждаше нещо негово си,тайно, но някак мило ,непознато, но много скъпо нещо. Не беше отдавна усещал такава лекота той,такова спокойствие,както сега.Хубаво му беше,сякаш не само за поклонение и празник отиваше в Божият дом.Чувстваше той в себе си, някакво странно вълнение,като че ли сам Бог го викаше при себе си да му говори.

Пред манастира вече се тълпяха хора, имаше  каруци и животни, търговци предлагащи стоката си.Пристигнаха и те.Разпрегнаха воловете и се качиха по пътя да се поклонят в светият храм. Спря се баба Янка при Игумена и се заговориха.Стар познат и беше той. Пита Старата,разпитва за Слънцана и разбра за тежката участ на кръщелницата си. Тъжно и стана в сърцето. „Господ си знае работата – помисли си с надежда тя,като се сети за съня си-Мене е търсил той, да помогне на сиротното.”

През това време Старият и Никола, вървяха и говореха. Разбра Никола за какво идваха в Бачково и че не беше само за празника.Огорчи се,че баба му и дядо му не са му казали още от вкъщи,но си замълча.

-Виж сине,то ако не я харесаш,на сила няма да стане.Пък и тя незнаем ще иска ли, или не-каза дядо Колю.

-Господ, каквото каже ,дядо - отвърна му Никола,но се замисли. Обичаше и уважаваше баба си и дядо си, а от както загуби и родителите си,те му бяха най-близките.За тях работеше,за тях строеше, разрастваше и събираше богатство. Гладни да не са, ако и той се загуби без време.Тъжно му беше сега,че не му са казали по-рано, но не му пречеше това,че не била мома.Не беше възпитан той да съди хората, да ги пределя, като некачествена стока, но притесни се дали сърцето му ще я приеме и дали детето ще го уважава.В това време баба Янка ги настигна и попита запъхтяна:

-Е?Каза ли му бре Колю?

-Каза ми -отвърна и Никола и продължи-Ще идем, пък ще видим.

Олекна и на баба Янка.Като цвят се разтвори душата и.” Добро е момчето ни-си помисли тя-Знаех си аз,че няма да се сърди за това.Само дано щастие има,радост в живота му”.

***

Пристигнаха в селото.А то народ пред черквата,свирят, играят като на събор. Вързаха воловете отстрани до кръчмата и се поспряха да погледат и да питат за къщата на Вълчовци. Никола обиколи мегдана и тръгна да се връща към колата. Като минаваше покрай един търговец, който продаваше захарни петлета той неволно се заслуша в разговора на две деца.

-На тебе няма-казваше едно 7-8 годишно момче на слабичко бледо момиченце.Виждаше се, че момичето беше по-малко, но очичките му светеха ококорено срещу блясъка на червенеещите се петлета.

„Личи си ,че му се иска петле”-помисли си Никола.В това време някой се блъсна в него.

-Без да искам – се чу тих и задъхан глас. До Никола стоеше дребна, много слаба жена в стари и много пъти кърпени дрехи. Плитката и беше раздърпана, а кърпата се беше смъкнала на раменете.

-Нищо. - отвърна Никола, но продължи да гледа жената.

Тя приближи към малкото момиче, което сега тихо плачеше.Момчето беше изчезнало нанякъде.

-Недей мама,недей чедо - подсмъркна и жената-Нямам пари да ти купя.

Но детето продължаваше да плаче.Жената видимо се притесняваше,огледа се страхливо и тихо, сякаш да не я чуе някой,после се наведе и прошепна:

-Не плачи Маре,не плачи.Ще ти купя друг път.

После прегърна детето с треперещата си ръка и го побутна  към близката уличка, където нямаше толкова хора. На Никола сърцето му трепна,сякаш не детето, ами той искаше това петле. Изкара от пазвата си пара и купи едно -най –голямото. Забърза се да не изпусне майката и детето. Видя ги в края на уличката,вървяха и се поспираха само колкото жената да забърше с престилката си сълзите от лицето на детето.

-Чакайте-провикна се той.

Жената се стресна .Обърна се.Никола продължи:

-Почакайте малко, че искам да ви дам нещо.

Настигна ги той ,погледна към жената,после и към уплашеното лице на детето и протегна към него ръка:

-Ето, ако ми кажеш как се казваш,ще ти дам това петле.

Лицето на детето светна, но после отново посърна. Погледна то към майка си и наведе малката си главичка.

-Не е необходимо - каза жената.-Ние не можем да си го позволим, нито да ви го заплатим.

Никола се усмихна мило. Бавно той наклони глава  на една страна, както често правеше, когато разговаряше със своите си, погледна към жената и си помисли.”Млада е.Колкото мен, а може и малко по –голяма.”,но на глас каза:

-Не се безпокойте. Аз така за Господа го давам - но усещайки нейната нерешителност продължи:-Нима ще откажете Божият дар?!

Жената се загледа в него и промълви толкова тихо,че Никола почти си помисли, че му се е причуло:

-Но как ще ви се отплатя?

-Отплата -отвърна и Никола.После замълча,размисли за малко и продължи бодро:

-Нека е отплата,щом искате.Сега ви давам петлето, а ако Господ е рекъл да се срещнем пак,тогава ще ми изпълните едно желание.

И като каза това Никола подаде петлето на детето. Момиченцето го грабна, стисна го здраво  в малката си ръчичка и една лека плашлива усмивка изгря на лицето му.Момъкът му се усмихна в отговор, после обърна гръб и тръгна към черквата.Страх го беше, да не откажат пак.

-Чакайте – чу той жената зад себе си.

-Къде да ви намеря?-продължи тя.

-Ако Господ е решил, сам ще ви доведе-отвърна  и Никола и продължи към кръчмата да намери дядо си и баба си.

Слънцата забърза с Марето към къщата. Бързаше тя да се прибере. И детето по-бързо да прибере искаше, да не видят, че има захарно петле.” Ще ме питат откъде пари” – мислеше си-И бой ще ям.Ще кажат, че сме го откраднали.” Страхуваше се тя,отново не за себе си, а за детето. Странен беше този момък. Не беше го виждала в селото им.”Чужд ще е.”-помисли си и отново посърна. Сети се,че днес ще идват другите,онези, на които са ги продали.

-Хайде Маре,хайде чедо, да побързаме.Да се приберем и сеното да оправим.Като си дойдат да не ни гледат по двора.

През това време Никола наближи кръчмата, където по-рано бяха оставили колата и вързали магарето.Баба му и дядо му бяха вече там с някакви непознати.

-А ето го и наш Николчо -като го видя да приближава,каза баба Яна.-Ето свате, може да идваме вече-продължи тя към чуждите,дето стояха до нея.

Потеглиха сред веселящите се хора. Но на Никола сърцето му се сви. Сети се той за жената и за детето. „В душата ми влезнаха ,Боже-помисли си той.-Как сега ще приема друга?Как да я уважавам?А и тя?Мъж сигурно има!Грехота е да мисля за нея.Грехота е.Каквото си казал Господи-това да е.”

Стигнаха най-после в дома на Вълчовци.Настаниха ги на трапезата.Старите си сипаха по чаша винце за добре дошли.Заговориха се и стигнаха и до пазарлъка.

-Е?-каза баба Яна-За годежа и сватбата е време да говорим.

-А,свате бива - отвърна и старата Вълчовица.-Ма ние за годеж и сватба пари нямаме.То Гюро,като си отиде,трудно и за нас се грижим, пък и за нея с детето. Така и на сватбарите казахме.Ако щете,вземете ги още сега и двете. Една крава с теле,може и стойността и в пари да дадете и сме се разбрали.То за годеж работата вече не е.Взимайте ги, и от тука в селото ви.

Седеше баба Янка.Мълчеше.Слушаше тя тази стара и пресметлива жена.”Лошо е пострадало детето – мислеше си-Лошо. А аз всичко знам Вълчовице.Старият игумен всичко ми разказа.А на глас каза:

-Така да е свате.Бива.Ще тръгнем още днеска за село,че работа има.Колю дай им кесия с пари,колкото струва една хубава крава с женско теле.

Светнаха и очите на Старата Вълчовица.Снахите и, и те като врани се спогледаха.Ококориха се срещу дядо Колю,който извади препълнената кесия с пари и отброи, каквото трябваше.

По-бързо искаше да се махне, баба Янка, от тази къща,по-бързо искаше да отведе и Слънцана с детето от тук. Щеше да мисли по пътя за другото.

-Никола?Хей,Никола-провикна се тя-Стягай воловете,че тръгваме.

-Добре бабо - отвърна и той. ”Дали са се отказали?”-си помисли.И в сърцето му надеждата се прокрадна.

- Слънцано, ма - провикна се в този момент и старият Вълчовец.-Излизай, ма.И онова болнавото доведи.Що багаж имаш го сбери,че ще тръгвате.

Стресна се Никола.”Нима вече,всичко е решено”-си помисли той,като гледаше към обора.

А от там излезе млада, забрадена жена. В едната си ръка стискаше вързоп, а с другата беше хванала за ръката малко 4-5 годишно момиченце.

 -Тука съм татко-отвърна Слънцана и се спря несигурно пред вратата.

Сгряха се и сърцето и душата на Никола.Очите му обходиха познатите две лица.”Нима това е тя?-си помисли той.-Велик си Господи.Велик си ти и винаги си знаел най-добре от какво се нуждаят децата ти.”

Излязоха всички от къщата-и старите, и снахите,със синовете и децата им.„Изпращат ме,като агнец божи”-мислеше си Слънцана. И отново, някаква сила сграбчи сърцето и,смачка го,изсуши го. Видя тогава момъка, който даде петлето на Марето. ”Сигурно е ратай при тези,другите”-помисли си тя.Сега и радост, и мъка я обземаха.Махаше се от тази къща,от този затвор,но къде отиваше,не знаеше.Поспря се права до каруцата.Чакаше да потеглят.Старите се качиха в колата, а Никола остана да чака.Някак нерешително поглеждаше към жената и към детето,но нито тя,нито то се качваха.Поседя още малко той така.Почака,погледна и накрая с тиха въздишка подаде  поводите на дядо си,яхна магарето и потеглиха.Чак тогава жената и детето тръгнаха след тях.”Не иска да се качва-помисли си Никола- И аз да съм, няма да ща.”

Излязоха от селото и завиха на дясно по пътя за Станимака.На сутринта щяха да са у дома.

***

Чудат беше пътят за надолу,виеше се под дебелите сенки на дърветата и канарите,обсипани тук там с гъсталаци. Слънцето бавно свършваше своя дневен път и обсипваше всичко с последният си светлик. В далечината се чуваха гласове,тропота на колела,смях- прибираха се хората по домовете си. Така вървяха вече от доста време. Наближиха Станимака.Голям беше този град по това време.Пълен с народ - гърци,турци,евреи и българи се омесваха, в една китно шарена родопска черга от народна маса.Никола запря магарето.Чакаше той.Искаше му се, и Слънцана и детето да се качат в каруцата.Ама не знаеше как да каже.Струваше му се, че ако се обади, ще ги подплаши. Подминаха го .Потегли отново той след тях.

-Булка – обади се от колата старият Кольо-Качи са ма.Далеко е.-Разбрал беше старецът,че внукът му не знае как да каже,как да подходи към Слънцана, че да не я уплаши.

-Ние и така сме добре чичо -отвърна му Слънцана.

Страхуваше се тя, че ще и се карат,ако качи поне Марето. А детето, виждаше се,че и то уморено беше - едва вече ходеше и често се спъваше по каменистата земя.Въздъхна старият Колю.Никола пак се намръщи. Виждаше той, че детето вече не може, а жената и тя уморена беше.Мълчеше той, но криво му беше,изпитваше нужда да каже,да спомене,да помогне, но някакъв необясним свян, като че ли страх , свиваше душата му.

Стъмни се.Хлад повя.Студено беше още и Майката земя изстина изведнъж.Препъна се Марето,а майка и я подхвана, огледа се страхливо и като приклекна на уморените си крака каза:

-Ето мама,качи се на гърба ми.

Но още не увило ръчички на врата и ,Никола вдигна детето и го постави в каручката.

-Хайде -някак строго и страшно прокънтя гласът му в тъмнината-Качвай се и ти.Умори се.Тъмно е и вече не се вижда добре.

И докато и говореше,той грабна Слънцана през кръста, вдигна я,и я остави  при детето.Мълчеше стреснато Слънцана. Мълчеше и Никола. Детето уморено вече заспиваше в скута на майка си.

Така се изтърколиха тихо още часове. Отминаха Станимака,където тук там по домовете на гражданите още светеше празнично.Преминаха и през още няколко села. Наближиха село Китенлък и наоколо се ширнаха селските ниви.Зората тъкмо започваше да рисува по хоризонта. „Студено е – мислеше си Никола-А тя не се покри,нито детето зави.Хванала го е така,като че ли ще и го вземем.” Мъка тровеше мъжкото му сърце, стягаше и душата му. Искаше му се да обърне, и да препусне отново към Бачково,да им покаже на онези, как се държи с човеци.Някак си,вътрешно, бе усетил той,как са се държали онези, с нея и детето.

В постепенно настъпващата светлина се очертаваха дуварите на селските къщи. Из дворовете, се чуха кучетата.Обаждаха те на стопаните си ,че някой минава.Тесните и неравни коларски улички стенеха жално под колелата на каруцата.Село Китенлък се простираше неравно, с криво построените си къщи с широки дворове,чак до гората.То приличаше на просната стара кърпа, върху която на неравни и интересни места,като кръпки бяха поставени къщите.Каруцата стигна до малък поток.Воловете преминаха през него,издърпаха я по бърчената и спряха пред високи порти. Никола слезе от магарето.В утринният сумрак се очертаваше къщата.Още преди да почука на вратите,някъде отвътре се чуха гласове. Просветна в двора и вратите се отвориха.Работниците бяха станали и усетили, че са си дошли стопаните.

-Добра среща Райчо-каза уморено,но усмихнато Никола на човека ,който му отвори.

-Добра среща,брате-усмихна се мъжът и продължи:-Добре ли пътувахте?

-Бива –отвърна му Никола-Да знаеш днеска,поп Митре, дали ще отвори рано черквата?

-Незнам брате.Ще трябва да го събудиш,че вчера цял ден празнувахме.-отвърна Райчо.

Никола му подаде поводите на магарето.После помогна на баба си и дядо си да слязат от каручката и сам се качи на нея. Слънцана тъкмо се надигаше да събуди детето,че и те да слязат.

-Ти стой-каза и Никола и подкара каручката обратно по пътя.

Стресна се Слънцана и отново седна в колата.Не знаеше тя какво става.”Дали другаде ще ни водят?” – си мислеше.Нежният слънчев светлик вече красиво обагряше в цвят сивите покриви на къщите,пробуждаше петлите и се изливаше,върху разбудилите се селски дворове.

Никола спря пред черквата.Слезе и върза воловете. Изтръпна Слънцана.Нещо я стискаше отвътре. Страхуваше се тя, че ако я дадат на други хора, няма да е с детето. А то,сега спеше спокойно до нея.Като влезе в двора на църквата Никола заудря по вратата. Отвътре, се чу мърморене,някакво тропане и след тих скърцащ звук се показа разрошената глава на попа.

-Абе, що толкоз рано?-запита на посоки поп Митре.

-Добра среща поп Митре. Аз съм Никола Илиев от Коларовите.- отвърна му момъкът.

-А Николчо,ти ли си бил, бе.Кажи, чедо, що става?Нещо за дядо ти, баба ти ли?-попита поп Митре, вече истински загрижен.

-Не попе, не –отвърна му момъка-Здрави са те още.За мене е.Искам да ме венчаеш.

Поп Митре се постресна. Позагледа се той навън, вече напълно събуден.Видя каручката и седналата жена в нея и после като отвори широко малката вратичка на църквата, каза:

-Да ти е на добро чедо.Ще те венчая я, че как иначе.Господ хубаво щом праща, аз кой съм ,че да го връщам. То веднага след Великия ден,ама постите нали свършиха.

Усмихна се Никола,знаеше той, че поп Митре, беше приятел на баща му от детство.И когато Никола се роди, като синче го гледаше и му се радваше попа.Когато умряха родителите му поп Митре, всеки ден ги навестяваше и утешаваше тъжното му сърце. И сега, без въпроси и повече думи искаше да помогне и да си свърши работата,като се надяваше за щастието на момчето.

Никола се върна до каручката:

-Хайде,слизай.-каза той на Слънцана –Пооправи се малко за пред попа.Не буди детето,като се приберем ще го пренеса, да спи сега.

Слънцана като замръзнала беше.Венчавка?Каква венчавка?За нея ли? Ама онези я бяха купили? Ще се сърдят, че тя на ратая е пристанала.

-Аз…-едвам пророни тя.Никола се уплаши,че тя ще откаже и сприхаво побърза да я прекъсне:

-Обеща ми ти едно желание?Сега си го искам.Да се венчаем и толкоз.

Бавно,някак нерешително се изправи Слънцана. Намести детето по удобно в каручката. Позаглади косите си и си сложи кърпата.Студът щипеше и тя потръпваше леко.”Види се не и се иска”-си помисли Никола. Сърцето му натежа от мъка, но нищо не каза. Чакаше да му откаже. А, Слънцана слезе от каруцата,придърпа тя тук там дрехата си,погледна към Никола и продума:

-Да вървим.

Никола се позагледа  в нея, после я хвана за ръката и двамата влязоха в черквата.Време беше,Господ да събере,това, което животът не беше събрал преди това.

На венчавката, освен послушника и поп Митре, други нямаше.Но попа това не го притесняваше.Знаеше той какъв човек е Никола.Вярваше му, че нищо против Божиите закони не правеше това дете.Познаваше и сърцето и душата му.И сега мъжкото му сърце си отдъхна, че най-после се задомяваше Никола.Гнезденце завиваше.Обичта към ближния в семейството беше единственото щастие над тази изстрадала векове наред земя,което Бог беше оставил все още за хората.

-Да ви е честито –когато свършиха им пожела поп Митре.Послушникът им беше станал кум.

-Благодаря – отвърна му тихо жената. Никола стоеше до нея,и сега по лицето му имаше спокойна и добронамерена усмивка.

”Взема ме-мислеше си той-Благодаря ти Боже, за всичко.” Странно и чудно му се виждаше, че тя се съгласи да му пристане.Но твърдо реши пред себе си, че ще се грижи за нея и за детето, и че няма да ги огорчи.

Качиха се в каручката и Никола, отново подкара към дома.Марето се беше събудила и Слънцана нещо тихо и шепнеше. Докато успокояваше детето тя си мислеше ,че като стигнеха до онази къща, ще става тя,една бъркотия.Ще се карат и сърдят Старите.А,ако го изгонят, къде ще иде да работи той.Не я мързеше нея,щеше и тя да му помага.Взе я той и тя го взема пред Бога.А щом Бог казваше да се грижат един за друг, това и щеше да прави тя.Знаеше какво ще иска Никола и щеше да бъде готова.Стига той, все така добър да беше към детето,Слънцана щеше да търпи и дума да не казва.

А Слънцето беше изгряло вече в небето.Стигнаха  до поточето,преминаха го и пред очите им се ширнаха големите бели дувари на къщата.Високите дървени порти бяха широко отворени.Влизаха и излизаха от там хора.”Работници,като него.”-си помисли Слънцана.

Влязоха в двора. Слънцана слезе от колата,помогна и на детето.Никола разпрегна воловете и един ратай ги отведе. Запътиха се към високата двуетажна къща. Хубава беше тази къща. Белосана и поддържана.Виждаше се,че стопаните добре се грижеха за имота си.Спря се Никола Спряха се и Слънцана с детето.От долната стая излезе Старата с менче в ръка и здравец. Дядото след нея вървеше.

-Хайде булка да си ни честита-каза баба Янка и ръсна с китката по младоженците.-Да се слушате и Бог да ви помага.

Никола се усмихна.Погледна към дядо си, а онзи, със старото си сърце разбра чувствата на внука си.”Добро ни е момчето-мислеше си баба Янка-добро е,като татко си”.И нейното сърце потрепваше,като сякаш и синът, и снахичката бяха тук да видят,да се порадват, че булка си е взел Николчо.Изми се Никола от менчето.После свали горната си дреха и облече друга, по стара,която висеше на стената.

-Отивам бабо, че работа има- каза той.Обърна се и погледна към Слънцана, после към детето,сгушило се в полите и.

-Покажи им стаята да починат,да се настанят.-и като каза това тръгна.

Слънцана трепереше, не от студ, а от тревога, какво да каже,как да се извини,че не за техният , а за друг се е венчала.И чудеше се тя, защо бабата я посрещна така,като че ли е майчица…

-Хайде булка – засмяно каза дядо Колю- не стой там на прага.Влез, огледай се що дом получаваш.Каквото не харесваш, ти само кажи. Николчо всичко ще промени,така, както ти искаш. И на тебе да е, и на детето удобно.

Не разбираше Слънцана какво става,нима те нямаше да крещят, да и се карат.

-Хайде бабиното – каза старата-Ела чедо ,че ръчичките ти посиняха.Ще трябва някоя дрешка да пооправим, че да ти става по мярка и да ти е топло.Дядо ти и той ще понаправи обуща  за твоите краченца. Бива си го за това Старият,ще ти пришие и цветни шевици, да ти се радват очичките.Баба Янка протегна ръка и придърпа Марето в стаята.Слънцана влезе след тях.Хубаво беше чисто и топло в тази стая.В огнището весело играеше огъня.Покрай стената бяха сглобени широки дървени пейки. А пред тях маса от дърво.”Богати са”-помисли си Слънцана.Настаниха ги да седнат.Марето се сгуши пак в майка си.Не знаеше какво става детето и всичко наоколо, като чуден сън му се струваше.Не знаеше то какво е да си в стая,където не те бутат и гонят,и където да седиш и да се топлиш без да те е страх.А сега, влизаше то ,като че ли в дворец. Топъл и светъл беше този палат,сгрят,като че ли от някаква нежна светла топлина.Слънцана и тя беше объркана, колкото детето,но притеснена беше още повече.

-Аз, да ви искам прошка, трябва-захвана тя с наведена глава.Баба Янка я погледна и отвърна:

-Защо прошка, ма Слънцанке.Що си ни сторила?

-Ами-продължи,все така тихо жената –Пристанах му без да ви питам,а вие за друг ме взехте.

Старият тихо въздъхна, погледна към баба Янка и пресипнало промърмори:

-Види се, аз ще да ида при Райчо,да проверя напои ли вече той воловете.- и като каза това се надигна с тояжката си и излезе от стаята.Успокои се баба Янка,знаеше тя,че сетен и беше мъжа,сетен от едно време.

-Че ти за него си Слънцанке.Щом сърцето ти това е казало и Бог така е решил.-простичко каза старата.

-Ама то , аз нали за вашият внук?-треперейки отвърна Слънцана.

Засмя се баба Янка, позачервиха и се бузите.

-Ми така де.То това си е нашият внук.Не обича той да се гизди много.Шегува се, че работните дрехи повече му отивали от празничните одежди. И така си ходи,като за всеки ден.

Слънцана се смълча и замисли.Нима той е внукът им. Чак сега и се навързаха картините, що се случиха от вчера насам. От къде ратай ще има толкова пари да хвърля за чуждо дете, ако не е стопанин.

-Аз нещо да свърша,а?Да оставя само вързопа в плевнята и каквото трябва ще правя.

Погледна я баба Янка,пак се усмихна и рече:

-Ела с мене.

Излязоха от стаята и тръгнаха по стълбите към горният кат.Там старата отвори една врата и като остави Слънцана първа да влезе, каза:

-Ей ти тука вашата стая. Както искаш така и викай-ако щеш плевня, ако щеш обор. Проветри си я,нареди си я, както искаш баба.А като свършиш, слез да хапнете с детето.

После старицата се запъти надолу,като ги остави сами с детето. Слънцана се огледа.Оглеждаше се и детето. Стаята беше просторна.Изчистено беше огнището. Имаше голям дървен скрин,покрит с тъкана хубава черга, две дървени столчета и малка масичка. А на нея познатата кърпа със Слънце.Знаеше тази кърпа Слънцана. Познаваше я, защото нейните ръце я бяха сплели,пръстите и я бяха правили,очите и,гледали.

-Значи, тука са те взели.От тука е дошла онази пара.-говореше тя на кърпата,като я галеше, все едно гали Марето.Отвори прозорчето да проветри.То друго за вършене в стаята нямаше.Разгледа се. Детето и то притеснено стоеше и чакаше майка му да му каже,какво да направи.

-Хайде Маре, хайде да идем да поработим.То в такава къща работа много има.Ще идем да питаме, откъде да започнем и да се захващаме.

Като каза това, Слънцана хвана детето за ръката и заслиза по стъпалата. Видя тя на един дънер да се припича старият Колю.Седеше той и нещо си ровеше с тояжката.

-Дядо,-каза тихо Слънцана.-Откъде да започна и какво да се свърши по напред?

Вдигна глава старецът.Погледна я с добрите си воднисти очи и отговори:

-Ми,че то,каквото решиш булка.Тука ред няма за работа,каквото трябва, това се върши.Ако искаш ей, ги там кокошките.Иди им хвърли зърно, че от кога ми ти, се обажда старият петел,че не му са нахранени жените. И като каза това дядо Колю се позасмя хитро.

Не разбра Слънцана, че той се шегува с нея.Намекваше и той,че и тя, и детето,не са слагали залък в уста от вчера. Видя тя едно съдче и отиде да го напълни зърно,откъдето и показа старият.И като дърпаше нежно детето след себе си се запъти към курника.А то, курник ли беше?Имаше една вратичка,сплетена от клони с дървено резенце.Вдигаш го и влизаш в малко дворче. Вдясно - дървеният курник,изпречил се голям и хубав,като че ли не пилета, а хора живеят в него. Вляво –хранилки и  поилки.”Стоката им ,и тя,по-добре живее от нас”-си помисли Слънцана и тръгна да слага на животните.Яйца имаше  за събиране. Започна да ги вади, бавно, като че ли от злато да бяха.Поставяше ги тя в престилката на Марето и следеше, държи ли детето здраво, да не изпусне и счупи някое.Скъпи бяха яйцата.По време на войната пари почти нямаше,но в селските кръчми и магазини, яйцата вървяха наместо пари. Занесеш едно и получаваш свещи, газ за лампата или друго, каквото ти трябва.Като жълтици ги нареждаше тя в престилката на детето сега.Преди време една кокошка у Вълчовци чукнала беше яйцето с клюна си.Но,тогава,не и повярваха онези и забраниха и яйца да взима от курника.Събираха ги вече само другите снахи.И сега, онзи страх се прокрадна в сърцето и.Внимаваше, не за нея си, за детето,да не го бият, да не го блъскат.И то,малкото, сякаш усетило притеснението на майка си, стискаше здраво двата края на малката си кърпена престилка.

Нахраниха,напоиха и изчистиха на кокошките.Събраха и яйцата.Бавно преминаха из двора и се спряха пред Старият.Той, като че ли клюмаше малко,дрямката си взимаше,та нали предната нощ, не беше спал и той, като Никола.

-Къде дядо, да приберем яйцата?-попита Слънцана.Старецът отвори очи и,като се  загледа,някак сънливо, рече.

-Ей там, има кошница.Наредете ги в нея.Като трябва ще ги приберем в избата.Ако ли не, на магазина.Утре пак ще да снесат кокошките.

Но не задряма пак той,а гледаше сега, как Слънцана и малката поставяха яйцата.С някакво благоговение пипаха те, овалните топки,с някакъв необясним страх ги поставяха внимателно едно до друго и едно върху друго.По едно време старецът се обади:

-А дяда,това последното е голямко, не го слагай отгоре.Вземи го и като тръгнеш по пътя през поточето, право в дюкяна.Там за такова яйце, ще дадат каквито бонбони щеш.

Потрепери ръката на Слънцана,трепна и тази на Марето,но яйцето остана в малката ръчичка.А Дядо Колю продължи:

-Хайде чедо, отивай до дюкяна.Близко е, ей го де, до кръчмата.Като минеш потока и си там.Кажи на Тотю, да ти напълни престилката с онези хубавите шекерчета,дето ги обичам,и че Дядо Колю Коларов те праща.

Погледна Марето майка си.Кимна и в знак на съгласие Слънцана,но знаеше,че детето се страхува.За първи път го пращаха в магазин, за пръв път,носеше то и толкова ценна стока.Очите и последваха детето,което мина през двора, излезе през вратата и се запъти в посоката, в която му каза Старият Колю. Слънцана взе една голяма метла,да премете двора, да го почисти.После намери празни грънци за вода и ги напълни от кладенеца.Хубав беше този кладенец-уреден беше, като всичко друго в тази къща. Всичко наоколо и се виждаше, като сън. Никой още не я бе навикал и никой не я биеше,не блъскаха и детето.”Нима сънувам Господи”-си мислеше тя-Що за сън ще да е толкова дълъг?!”-И продължаваше все така да работи.

Така наближи обед. През портата влязоха група хора.Работниците бяха ходили по нивите да работят. Влезе с тях и Никола.Огледа се. Цяла сутрин усещаше той любопитните погледи на ратаите си.Искаше им се да го питат, ама не смееха те.Знаеха го като добър стопанин, но строг.Не обичаше Никола клевети,сплетни и празни приказки,не му бяха по сърце такива неща. Който работеше при него,беше честен човек и всички знаеха, че клюките не се харесваха в тази къща. Млад беше той,вярно,но който го познаваше, знаеше, че от Никола по-добър стопанин няма да намери-и ще ти помогне, и ще те уважи, и наравно с тебе ще работи. Нямаше много като него,затова и го ценяха хората.

Слънцана метеше пред плевнята.Подреждаше,нареждаше нещо си.”Защо не си почива”-помисли си Никола. В това време тя вдигна глава и погледна към вратата.Извърна от него очи и притеснено загледа нещо зад гърба му. Обърна се и Никола.Нищо не виждаше той там, но се притесни и той изведнъж.Детето не се виждаше,а тя без детето никъде не ходеше.Заоглежда се из двора, но не го видя.Само ратаите се миеха на кладенеца. Слънцана остави метлата и се приближи към Стария.

-Да ида, дядо, да видя, защо се забави Марето?- видимо гласът и трепереше.Усещаше майчиното и сърце, че нещо беше станало,за да се забави така детето.

-Иди булка,щом трябва - тихо и отвърна той,но скришом гледаше към внука си.Виждаше се,че Никола вече не е онова дете,онзи младок от завчера.За една нощ, сякаш пред него стоеше не внукът му, а мъж, едър и силен като сокол.Пораснал беше Никола.Глава на семейство беше станал за една нощ-и баща, и съпруг.Личеше си, за онзи, който го познаваше,че на сърце му е тази работа.И сега, ето,запъти се булката към вратата, а той стои там, в средата на двора,и все нея гледа.

Като наближи вратите, Слънцана изтръпна.По пътя идеше Марето.Стискаше детето нещо в малките си ръчички, а по лицето и капеха сълзи.

-Мамо, каза то отдалече - Спънах се и се пукна яйцето.Бавно ходих,внимавах,но протече.А за черупки в дюкяна не дават бонбони.

Още преди да стигне Слънцана до детето,сянка се извиси пред нея.Никола беше вече я изпреварил и сега протягаше ръката си към момиченцето.

-Дай да го видим това пукнато яйце- каза той, така кротко, сякаш нищо не беше станало.Слънцана застина.Чакаше тя,ей сега да се скара той, да замахне, за да удари. Марето бавно му подаде ръце.Разтвори ги тя, а в тях скрито,почти цяло лежеше яйцето.Пукнало се беше отстрани и изтекло.

-Хм -каза Никола и пак погледна детето-Че то други няма ли?

-Има– смутено му отвърна Марето, -Ама това дядо го даде,защото било най-голямо от всички.Прати ме да му купя от дюкяна за него шекерчета.

Усмихна се Никола,а в ръката си смачка черупката и после я захвърли настрана.

-Не стига то за толкоз шекерчета,дето дядо ти Колю изяжда.- И като се обърна,заобиколи още слисаната Слънцата,отиде до кошницата,която бяха напълнили сутринта и я взе.После,като се върна ,хвана детето за ръката и рече:

-Дядо,покажи на Слънцана, къде е делвата със сланината. Да изкара, докато си дойдем,че да обядваме.-После поведе Марето със себе си по пътя за селото.

Слънцана остана сама пред портите.Очите и,загубили за миг животворният се блясък, сега светеха,като две ярки звезди.Гледаха тези очи към отдалечаващите се мъж и дете.Стресна я гласът на Старият Колю.

-Хайде невесто, ела вземи тези ключове.Ей там в мазето е сланината.Вземи от онази шаренката с месце,че Никола нея най-тачи.И да влизаме при Старата,че сигурно вече и софрата е наредила.

Старецът и подаде една връзка с ключове,потупа я,успокояващо по ръката и се запъти към къщата. Слънцана не чака повече, а забърза  към мястото,което и показа той, после отключи и като се наведе влезе в избата.И в сумрака и можеше да види тя,че е пълна догоре-и брашно, и яйца, и други пакети имаше,наредени по рафтове,вкопани в стените.Няколко делви бяха наредени покрай едната стена.Погледна тя в тях.Третата беше тази със сланината.Изкара едно парче.А то парче ли беше?Голямо и дебело три пръста,покрито с праз и сол.Позави го в престилката си и затвори прилежно глиненият съд, после заключи, и се запъти към стаята.Не знаеше тя какво ще стане сега.Не знаеше, какво правеха и детето с Никола.Уповаваше се,на това,че не и се скара той за яйцето,не вдигна ръка срещу нея,дори и да беше ядосан.

В стаята беше душно, а на огъня къкреше фасулена чорба. Баба Янка не си беше губила времето.Наредила беше тя глинени паници и чашки по ниската дървена масичка.И лъжици имаше, а шарена покривка скриваше голяма погача,от която още се вдигаше пара.Слънцана и подаде парчето сланина и зачака.

-Не стой така ма Слънцанке-рече и баба Янка – Седни.

Не седна Слънцана.Виждаше и се грешно да седи тя, преди Старите и мъжът и, да са се нахранили.Така беше преди, и така беше научена.Не помнеше, даже  времето,когато спокойно на софрата с майка си и татко си ядеше.И сега сън и се виждаше това, не реалност.Върнаха се и Никола с Марето.А детето още не влезнало от вратата грееше.

-Виж дядо – каза то на Старият-Виж колко шекерчета дадоха за яйцата.То и друго дадоха, ама аз тези на тебе, нали ги нося.

И като говореше така, показваше му пълната си престилка с шарени бонбони.

-Имам дядо и едно петле.Ти петле обичаш ли?Него за яйцето,дето се пукна ще ти го дам.И ще работим още с мама, ако не стига.-някак свенливо ,но с надежда в гласеца говореше Марето.

Усмихна се старецът под мустак.Грабна едно шекерче и го мушна бързо в устата си.

-На мене и това ми стига чедо, че баба ти Янка хубаво ще ме опердаши с тоягата.Тези другите са за тебе.Аз си имам от по преди.

Никола остави на земята кошницата.А тя беше пълна догоре със завити пакети.

-В зимника има още яйца.А, и кокошките всеки ден снасят.Каквото ти трябва носи и взимай от дюкяна,ако не стига, кажи на сметката ми да го пишат.-като каза това,той съблече горната си дреха и седна до дядо си.Разбра се, че думите му към Слънцана бяха.А тя примряла стоеше,не смееше дори да диша.Не беше се карал той на детето и по пътя,наместо това, цяла торба бонбони и беше взел.И старият и той,като че ли нищо не беше станало.Не знаеше какво да каже сега Слънцана,не знаеше и какво да направи.Едва сдържаше сълзите си,като виждаше вълнението по лицето на своето дете.Знаеше тя,че Марето такова нещо не е правила, че бонбон,откак баба и, и дядо и умряха, не беше вкусвала и за пръв път от дълго време никой не беше и се скарал,нито я бе наругал.

-Ти там ли все ще стоиш?Сядай де,че чорбата ще изстине.А и не закусихте даже.-подтикна я баба Янка и самата тя, се намести на столче по –близо до масата.

-Аз, не е редно ,майчице – по-старите и мъжа,чак тогава ние с детето.-тихо отвърна Слънцана.

Никола се намръщи,вдигна глава и я погледна строго.Сви и се сърцето от това,защото не знаеше какво е сгрешила.

-В нашата къща се яде наедно-строго отряза Никола,а после викна през вратата:-Хей Райчо, я ела бе.

Отвън подаде глава човека,който им беше отворил сутринта вратите на къщата.

-Кажи брате-отвърна му той.

Като му подаде половината парче сланина Никола му каза:

-На, дай и на другите.Голямо е парчето за всички да опитат ще стигне.

-Слушам брате-усмихна се Райчо,пое в ръце сланината и бързо се измъкна през вратата.

-А ти,сядай вече,не стой така,там като изгонена-отново подкани Слънцана, Никола.

Мълчаливо беше на тази софра.Дядо Колю начупи топлата погача и раздаде на всеки голям димящ комат.Баба Янка вече бе разляла по паниците топлата чорба,а Никола нарязваше сега на дълги и тънки парчета хубавата сланина, и поставяше по едно върху всеки раздаден комат хляб.Не ядене беше това за Слънцана,пир беше. И детето, и то, не знаеше какво да прави-бонбоните ли да пази или от хляба да вземе.Усети отново Слънцана строгият поглед на мъжа си.Не дочака трети път да я подканят.Седна,придърпа детето до себе си и заби пръсти в топлият комат хляб,да му отчупи ,да нахрани Марето.Детето лапаше,като изгладняло птиче и бързаше то да преглътне,даже без много да дъвче.Никола пак се обади:

-Не давай само на детето.Яж и ти. Марето и сама може да сърба с лъжицата.

Скришом го погледна Слънцана.”Значи онази купа за детето била”-си помисли.Не знаеше тя, как да отвърне,как да благодари.Думите сега заседнаха в гърлото и като суха кора хляб, и тя преглътна отново сълзите си.

Нахраниха се.Стана баба Янка.Побърза да стане и Слънцана.

-Аз ще да ги измия майко-тихо каза тя на старицата .

-Хубаво булка,щом си рекла -отговори и тя, и заприбира другото.Взе посудата Слънцана  и отиде на кладенеца.Удобство беше той-напълниш кофата,изсипеш я в коритото,загребеш малко пясък и можеш да измиеш всичко.Бързо изтърка тя глинените паници и малките чашки,бързаше да ги прибере в стаята,за да не ги повреди.Никола тъкмо обличаше елечето си.Още работа имаше той за вършене.

-Излизам-някак несигурно каза и се промуши покрай нея през вратата.

До вечерта Слънцана и детето работеха усърдно.Метяха те, почистиха всичко, каквото можеше. Стъмни се. Някои от работниците се прибраха по къщите си,други се запиляха някъде из двора.Затихна къщата.Осветяваха я сега няколко светлика и газеничета.В стаята, където трябваше да спят имаше и лампа-красива и нова от онези модерните.Огледа се отново Слънцана и погледна към Марето.Детето се беше много уморило.

-Чакай мама,не тука,отвън ще ти постеля.Ти лягай и като дойде той, и да си будна, ще мълчиш.-започна да и говори Слънцана.Въздъхна тихо и като постели за детето в ъгъла на коридора, го сложи да легне и продължи:

-Мъж ми е той.Баща ти е вече.Ама ти да мълчиш.Не му казвай така.Може, да се обиди нещо,да се разсърди.Но да го уважаваш.От днеска те храни, ще се подчиняваш ти на неговата воля,като те гледа добре.-И като зави детето,влезе отново в стаята.Знаеше ,че Марето ще направи така, както и каза.Болнава и слаба беше тя,но глупава не беше.Слънцана се съблече по риза,поизми се малко с водата,която беше донесла в едно медно канче.Знаеше какво трябва да стори, затова махна тъканата черга от леглото, полегна и вдигна ризата си над кръста.Това се очакваше от нея.Благата ракия я нямаше вече и сега още по-малко от преди щяха с нея да се съобразяват.Потрепваше тялото и.Хладно беше в стаята.Достраша я да запали огъня,да не кажат,че и дърва гори.Вълни я обливаха от страх и от трепет.Страхуваше се, но и очакваше тя.”По –лошо от преди едва ли ще е”-помисли си-„Поне с детето добре се държи.И това ми стига на мене, Господи”.Чу звука от стъпките му по дървената стълба,прекръсти се набързо, и разтвори краката си.Спря се той пред вратата и настъпи тишина.После се чу потропването.Един път.Втори.Слънцана се надигна и тихо каза:

-Будна съм още.

Вратата се отвори и Никола влезе.Не гледаше Слънцана към вратата,извърнала беше глава.Не видя тя нито стъписаният му поглед, нито гнева в очите му.Не видя и болката и тъгата появили се в тях.

-Къде е детето-прогърмя страшно гласът му.Слънцана стисна ръце,но не помръдна:

-Вън я сложих да спи.Свикнала е,няма да пречи.

-Ти се покрий, аз сега ще я донеса.Ще си взема само дрехата зад вратата и другаде ще спя.

Чу се шумолене,после вратата се отвори широко.Най-после погледна Слънцана натам.Мъчеше я любопитството,но и страха мира не и даваше.Никола влезе,в ръцете си носеше Марето. Приближи се той до леглото и я постави внимателно.Обърна се и взе нещо от куката зад вратата.”Кожух ще да е „ – помисли си Слънцана.-„Той на студа , а ние тук”-не и се виждаше това правилно.Мина се време, но Никола повече не влезе.Слънцана духна свещта,за да не хаби повече.Зави детето добре и се отпусна.Отдавна не беше лягала тя в легло.Когато го правеше преди, покойният и мъж си искаше своето.После все в мазето или плевнята спяха с детето,да не пречат,да не го сърдят,че са там.Не можеше да заспи тя,сега.Все се въртеше и ослушваше.Чакаше отнякъде беда да дойде.Преди зората не издържа и задряма.Не усети тя,как Никола отвори тихо вратата,как ги зави двете с дебела вълнена завивка,а после запали огъня в печката.Жално му беше в душата,болно.”Тя мене за звяр ли ме има”-си мислеше той-„Цяла нощ сигурно будна е стояла.Страх я беше от мене и чакаше готова.”Гняв обхвана отново мъжките му гърди,не на нея, на себе си се ядосваше той сега.Тихо излезе от стаята и слезе.Баба му вече беше станала и запалила огъня в стаята.Топли мекички го чакаха на масата.

-Добре ли спа чедо-попита го баба му.Така тя винаги си го питаше,знаеше Старата,че има ли нещо ще и каже.

-Не спах-отвърна и той.Разбра баба Янка,че нещо е развълнувало мъжкото му сърце.Усети го и тихо,докато той ядеше му разказа,каквото беше чула от Игумена в Манастира.Никола я слушаше,на моменти спираше да яде,после пак продължаваше.Свърши своя разказ Старата.Стана, изтупа се и Никола.Облече се той и  каза:

-Не ме чакайте до вечерта,че работа има.

Слънцана се стресна, хубаво и топло и беше.Навън слънцето беше отдавна изгряло.Скочи тя от леглото.Огънят в стаята гореше, а не помнеше тя да го е запалила.Но нямаше време да мисли.Вдигна детето.Облякоха се. Позагаси печката и тръгна надолу.Успала се беше тя сега.А дворът кънтеше от хорски гласове.Пълен беше с работници.Няколко коли чакаха пред отворените врати.Всички на полето отиваха.Никола и се мярна.Качваше той делви с вода на една каруца.Не я погледна.Провикна се само и всички потеглиха.

Баба Янка беше сама в стаята.Старият беше тръгнал с едната кола, но после щяха да го върнат,като идваха за още вода.

-Добро утро майчице-каза тихо Слънцана.

-Добро утро чедо,добре ли спа-попита я Старата.

-Аз малко май съм се успала-страхливо и извинително промърмори Слънцана.

-Че защо, работата може да почака и утре ще има какво да се свърши-отвърна и баба Янка.

Смути се Слънцана, зачервиха и се страните,не знаеше какво да каже,какво да отговори или да мълчи беше по-добре.

***

Така се занизаха дните.Слънцана почти не виждаше Никола. Закопня тя за неговото младо лице,за силният му мелодичен глас.Не знаеше откъде идва това чувство,но то растеше в сърцето и,обливаше я,покоряваше душата и.По цял ден работеше каквото Старата и каже,чудеше се на добре уредената къща,на хубавото място,на животните,с които бяха пълни оборите. Ядене имаше за всички. Отнасяха се с нея добре,сякаш не втора ръка беше, а тяхна си.И с детето същото. Вечер, Слънцана все се ослушваше.Чуваше стъпките на Никола,като се качва,но не влизаше той в стаята.Сутрин сгънати бяха постелките.Стаи в къщата имаше още.Старата и беше показала другата хубава стая с голямото сглобено легло.Такова Слънцана не беше виждала,но и къде да го видеше,като от Бачково не беше излизала,освен един-два пъти с баща си до Станимака на пазар.

Една сутрин,като идваше от курника, чу  през отворената врата,че някой беше при баба Янка.

-Янке ма,че зестра поне не вземахте ли ма,като сте му взели на момчето вдовица.То поне ниви,лозя.Не почерпихте даже. От хората да разбирам, а близки сме.Казват ми,че Николчо се задомил.Пък аз не им вярвам.Викам то това ако стане,ще вдигнат те голяма сватба, ще почерпят селото.Не е хубаво така, не е.

Баба Яна отвърна:

-Ще ви почерпим, ма.Ти за това не се тревожи.Той Никола вече черпи ратаите и за в къщи им даде да занесат.

-Аааа, хубаво. Ми то и булката, и тя с него трябваше да омеси питка,да мине по съседите.Бива ли така?То вярно вдовица, ама Никола е ергенче .Пък то нали кръщелница ти е .Не казахте и дума, вие, а моми има в нашето село,все хубави, уредени.

Ядоса се баба Янка.Знаеше тя, че сплетни ще има и ,че рано или късно и това ще стане.”Дано скоро младите да се разберат-мислеше си тя-че инак, аз ще се намеся.”

-Ще стане,ще стане стрино Елено.Каквото трябва ще се направи.Работно време е, а то и веднага след Великден.Нямаше кога .Ще почерпим и в селото,и на черквата ще дадем.

Притихнала беше Слънцана.Нищо не беше донесла тя в тази къща.Едно чуждо дете, и себе си.Ни нива,ни пара.Срамеше ги така пред хората.Забравила беше за обичая,че булката пити да прави и да раздаде трябва. И с какво да ги умеси тези питки,като нищо нямаше.От къде пари да вземе,да ги отсрами.Отиде си гостенката. Слънцана по цял ден работеше,но мислеше.Забеляза баба Янка умисленото и лице.Реши да не чака повече и,  и заговори:

-То чедо, на Никола не се сърди.Млад е.Мъж е.Иска му се.Но не ще на сила.Човек е той, не е звяр.Цял живот е работил, а сега два пъти повече.И за Вас да има, дума ми.Ако и аз като татко без време си ида.Грижа го е, и за тебе, и за детето не се тревожи.Мисли той как да я отреди.Да не и е проблем венчилото.Да я искат всички ергени, а тя ,когото си хареса.Това му е на главата, затова мълчи.Пък и не иска да те срами,нито да те притеснява. Ще чака той, докато  сама го потърсиш, не по задължение, а по твоя воля. Добро е момчето, не ще на сила. Знае, Слънцанке че труден живот сте водили, не иска той труден да е за вас и сега.Затова работи,строи, разширява.Не му остава време сега за хубави приказки.

Притихнала я слушаше Слънцана.Да вярва ли, не знаеше.Топло чувство заливаше нежната и женска душа.Не и се сърдеше той.Не искаше така,както Гюро.Не знаеше тя как е по другият начин,как е с доброто.Срам я хвана.Права беше Старата.Работеше той, а тя нищо не беше направила.Поне от съседите да го беше отсрамила,че я е вземал.Замисли се и реши.Утре ,като тръгнеха колите щеше да иде до бръснаря в кръчмата, да пита,колко ще и даде за косите и.Беше чула ,че в града се търсила много хубавата коса.И да я отреже, под кърпата не се виждаше.Реши го и го направи.Изчака сутринта Никола и другите да тръгнат и помоли баба Янка да наглежда Марето,че имала още малко работа за вършене.Старицата се съгласи.Тръгна към селото Слънцана.Сърцето и пърхаше, че ще може да го отсрами.Ще вземе пари,ще купи брашно и плат да си ушие прилична дреха.Ще омеси питки,ще се премени и ще мине по съседите да раздаде,че вземал я е ерген.Не видя тя, че Райчо я следваше.От два-три дни,преди да потеглят Никола виждаше замисленото лице на Слънцана.И друг път тайно я поглеждаше преди да потеглят,но не беше виждал скоро лицето и  така тъжно.Искаше му се тя да му каже че иска той да остане.Искаше му се и да и каже да заведат Марето на топлата вода в селото.Щеше да се излекува там детето, да укрепне.Радост да им е.Но не смееше.След онази вечер, и когато баба му  всичко разказа ,срам го беше. Струваше му се,че строго и грубо беше подходил,че някак я беше нагрубил.Не искаше да го прави повече.Онази нощ не знаеше как да отвърне очи от нея,и се ядоса на себе си,че едва се сдържа.Но грубо сякаш подходи той.Прав беше дядо му,като му викаше че е зелен още за много неща.Затова се разтревожи,като видя замисленото и лице, и остави Райчо да стои в къщата.Ако стане нещо, да му каже. Затова,и когато излезе Слънцана ,Райчо я последва. Видя той къде влезе, чу я и за какво пита.Учуден беше и кръчмаря.Хубава коса имаше тази невеста.Не знаеше той чия е тази булка,иначе веднага би и отказал.

Притесни  се Райчо, че ще закъснее да каже, затова викна едно момче,даде му дребна пара и го прати да намери Никола. После видя двама-трима хаймани от селото,които вечно в кръчмата седяха,стига за ракия да имаха пари.Затова и на тях даде пари да забавят кръчмаря,дето беше и бръснар в селото.

Трудно и беше на  Слънцана да стои дълго в кръчмата.Тук  само мъже имаше.Чужди и непознати.Но казаха и, че ще и дадат добри пари за нейната плитка.Затова чакаше кръчмарят да даде пиене на клиентите и после щяха да свършат и с тяхната работа.

Никола влезе в кръчмата.Изсвири силно и приказките на мъжете затихнаха.

-Косата и да не бараш, и друг път да дойде -каза силно и строго той на кръчмаря.Слънцана се вкаменена.Усещаше тя, че сърдит и беше.

-Каквото ти поиска, и дай и на сметката го пиши.Дай сега и по едно-две на момчетата ,нали се задомих и това ми е булката.Хайде, Слънцанке да идем отсреща в дюкяна.

И като каза това Никола я хвана за ръка и я поведе.Мълчеше тя,мълчеше и той.Така влязоха в селското магазинче.

-Ей бай Тотю,какво ще ми дадеш за моето булче-провикна се Никола.Засмя се зад тезгяха Старият Тотю,засука мустак и закачливо рече:

-Заменям дюкяна за твоето булче,ама като те знам, няма да ми я дадеш ти.

Никола и той се засмя.

-Няма я.Аз знаеш ли колко време я търсех.Сега съм си я намерил не си я давам.

Купиха,каквото трябва и като излязоха на мегдана Никола и рече:

-Ти си върви, от тука и направо в къщи.Не ме чакай.Ще се прибера късно.

Тръгна Слънцана,но по пътя се спира два-три пъти.Обръщаше се и гледаше зад себе си.Искаше и се Никола с нея да беше тръгнал,да му обясни да го отсърди.

Когато се прибра Марето играеше в двора с дядо Колю.Закачаше я старецът.Рисуваше и с една пръчка в пръста,къде овчица,къде къщичка с коминче.Като я видя Марето се затича към нея:

-Мамо, мога ли тази нощ при дядо и баба да спя?Дядо каза, че иска да го пазя от баба.Разсърдил я бил и ако не съм там, щяла да го изгони,навънка при кучетата.

Засрами се Слънцана, но разреши на детето да спи долу.Разбра тя, че Старата искаше да им помогне.Да ги насочи, да ги остави сами с Никола да се разберат.Затова, вечерта,като се стъмни,стопли тя горе малко вода да се изкъпе.И косата си да измие.Тъмно беше на двора и тя слезе до кладенеца, да изплакне сапуна от косите си.Не чу стъпките зад гърба си.Затова се стресна малко,като чу мекият и мелодичен глас на Никола, зад гърба си:

-Има барака зад къщата.Там съм сковал корито.Топлиш вода на печката и го пълниш.Там на спокойствие можеш да се миеш.

-Аз- отвърна тя-вече свърших.И като се изправи с още капещата си коса,смутено се опита да я сплете набързо.

-Мокра е още.Не я пипай.Хайде-каза и Никола и като я хвана за ръка я поведе по стълбите нагоре.Като влязоха в стаята я пусна.Отвори той сандъка и от там изкара голяма кърпа. Подаде и я.

-Да се забършеш-просто и каза.После извади хубава женска риза и красив нов сукман.

-А това, като се изсушиш го облечи-продължи той и се запъти да излиза през вратата.

-Аз до тебе искам, да легна –свенливо отрони Слънцана. Никола спря в коридора.Счу му се май,че нещо бленувано му каза Слънцана.Не го биваше в пиенето, но в кръчмата удари две питиета за невестата си.И сега тялото му гореше,гореше и искаше,това, което един мъж иска от една жена-любов и ласка.Не се обърна той към нея.Спря се и каза:

-Лека да ти е нощта,Слънцано-и влезе в отсрещната стая.Слънцана,постоя така.Румени бяха станали бузите и,сърцето и,и то пърхаше смутено,но укрилено.Като, че ли не я чу той.Спомни си, какво и каза Старата,че когато го поиска, да иде тя, да го потърси.Свенливо съблече мократа риза и облече,новата,тази,която той и даде.Заплете косата си и се изправи пред вратата.Вдигна ръка и почука.Отвътре –тишина.Знаеше тя, че не е излязъл, затова, отвори вратата и влезе.Никола се бе съблякъл.Отмалата от двете питиета, сега караха краката му да омекват,тялото му да се люля.Не искаше да мисли за нея той.Не искаше, защото беля можеше да направи.Тъкмо легна и чу стъпките и.Спря се тя пред неговата врата.Спря и почука.Какво да каже,не знаеше.Как да постъпи, не искаше.Тя за друго може да е дошла, не за това, което искаше той.Но Слънцана влезе в стаята.Бавно, като подплашена кошута, тя приближи към леглото, заметна дългата си плитка и седна.Усетила беше, че той  е буден и затова каза:

-Ако не искаш, ще си ида.

Никола бавно се надигна, издърпа покривалото и тихо я подкани.

-Легни.

Вече от половин час лежаха така двамата един до друг и мълчаха.

-Аз не знам как е с добро, но ще опитам и-не можа да довърши Слънцана.Две силни мъжки ръце я придърпаха към топлите твърди гърди.

-И аз не знам-тихо в ухото и каза Никола,- но каквото ми се иска, ще го правя, а ти само ми кажи, ако не ти харесва, или нещо не ти е удобно.

Слънцана кимна с глава .Остави тя топлите му длани да обхождат тялото и.Ръцете му галеха извивките и,спираха се на гърдите и,замираха на корема и.Дълго стоя ръката му там на пъпа и.После бавно се спусна надолу.Мълчеше Слънцана,не искаше да го стресне.Не искаше да спре.Усети тя как той вдигна в тъмното ризата и.После ръцете му не оставиха неизследвано място по нея.Обърна се тя към него.И още не повдигнала глава,двете му ръце я обгърнаха здраво и устните му зацелуваха нейните.Нямаше време вече за свян и за приказки.Силното му мъжко тяло бе намерило своето желание.И това желание,толкова нежно и крехко, сега му се отдаваше и даряваше това, за което беше мечтал.Знаеше Слънцана какво става между мъж и жена.Но това не бе същото.Някаква чудна магия бе завладяла тялото и,омаяла беше мислите и, и сега всичко около нея се въртеше,гореше,жадуваше.Жадуваше и тя за неговото мъжко тяло, за топлите му устни,влажните му от смут ръце, за онова,което се притискаше в корема и сега,твърдо,топло и подканващо. Тя разтвори бедра и го придърпа към себе си. Не можа повече да се сдържи Никола, пусна я за малко, изхлузи от гърба си ризата, хвана я за таза и я повдигна да я намести към себе си.

***

Светлика бавно изгряваше на хоризонта.Росата поливаше с блясъка си ново изникналите през нощта зелени стръкове, капваше тя по листата на дърветата и попиваше в земните недра.Слънцето, като закачливо дете пращаше лъчите си да докосват с топлината си още не събудилите се живинки. Два палави лъча се прокраднаха през прозорчето и заиграха по нежното женско лице.Събуди се Слънцана.Усети се отмаляла, но бодра. Замижа тя срещу светлината и затихна.Успала се беше.Бързо се надигна,но една ръка я спря.

-За къде си се разбързала така –отваряйки черните си очи я попита Никола.Погледна го тя, а в ума и чак сега се проясниха картините от предишната вечер.Руменина обля страните и.Идеше и да потъне в земята от свян и неудобство.

-Е ее, сега, че от мене ли те е срам още? –засмяно я попита Никола.

-Аз..-не можа да продължи Слънцана,наместо това се сви  уплашено.Никола беше вдигнал ръка, за да я погали,но тя беше решила, че ще я бие за нещо.Смръщиха се веждите му,набразди се и младото му чело:

-Ти мене за такъв ли ме мислиш?-тихо и строго звучеше гласът му сега.-Аз не съм от тези,които със сила  взимат,които мярка нямат,които не уважават,нито себе си, нито другите.Бог ме води мене,Слънцано.Бог е в сърцето и в душата ми.Как ръка ще ти вдигна? Жена си ми ти.Невеста.Искана и чакана.Аз и срещу стоката си не вдигам ръка , а ти си мислиш, че срещу тебе.

Изправи се Никола в леглото.Гледаше я.Прибрал беше ръцете си, до себе си.Слънцана наведе виновно глава.Не мислеше тя така за него, но тялото и  реагира на познатият жест за опасност.

-Аз по навик, такова.Нищо не мислех.Просто така стана.-виновно смотолеви младата жена.

Въздъхна Никола.Погледна я и после стана от леглото.Изтупа дрехите си и ги облече.

-Каквото беше, да минава.-каза той, и продължи:-Аз не ти се сърдя.Ако ме искаш, мястото ти е до мене, ако не ти харесва, ще чакам.Недей само по задължение и дай ми право да ти се харесам.Да се опитам,пък после,каквото решиш.

Отдъхна си Слънцана.Отпусна се сърцето и.Харесваше и, как да не и харесваше.Просто трудно се учеше човек на новото,когато, толкова различно беше от старото.

В същият този ден всички от Коларовата къща отидоха на черквата. И питки раздадоха на съседите, за да  върви семейният живот на младите, така, както беше традицията от едно време,така, както помнеха от предците си,които го бяха правили за възхвала на Бога и Исуса Христа.Денят приключваше своето време,а нощта щеше да го замени, тъмна, но изпълнена с топла лунна светлина. Вървяха те по тесните улички към дома , а Марето припкаше около тях в новата си рокличка.Не можеше място да си намери детето, че има нова дреха, че си има добър татко, и, че майка и вече не плаче  скришом от мъка и болка.Не беше Бог напразно казал, че Царството Небесно е за децата,защото те бяха най-чистите живинки на този свят,бързо забравяха лошото и най-много се радваха на доброто.

Месец май настъпи дъждовен и топъл.Селяните се трудеха усърдно по нивята, в дворовете на къщите постоянно кипеше живот.Животът клокочеше и в къщата на дядо Колю и баба Янка Коларови.Разбираха се младите, радваха им се старите.А работниците, като виждаха как е усмихнат всеки ден стопанина им, и те с леки души, впрягаха цялата си сила в работата.Доволен беше Никола,спокоен беше, защото ленът,който зася рано на пролет поникна добре.Голяма реколта очакваше той. Знаеше, че ще има и кой да му изкупи стоката, защото наскоро беше чул, че във Филибето са отворили нови, големи фабрики и ще търсят повече лен за производство на дрехи и други неща за гражданите.Не му тежеше вече нито работата,нито самотата.Не бе сам вече той, и баща беше, и съпруг. Вечер, бързаше да свърши с всичко, да се прибере, да вечеря и да легне до невестата си.Сутрин бързаше да се събуди, за да я погледа как спи, да я помилва по страните и когато отвори и тя очи да  погледне право в него.Така се чувстваше Никола, такива чувства вълнуваха и Слънцаненото сърце.

Веднъж Никола се забави повече в селският дюкян и когато останаха сами с Тотю, онзи му каза:

-Виж Никола, виж батьовото.Знаеш, не обичам аз сплетните, ама от тук много народ минава, че подочувам някоя и друга дума. Онзи ден стрина ти Елена за твоята булка приказваше. Казваше тя, че след момичето, дълго не е ставала трудна, невестата ти.И сега може да нямате друго отроче.

Като чу това,намръщи се  Никола,гняв кипеше в гърдите му,стискаше в юмруци ръцете си.

-Аз бай Тотю, отроче си имам от моята невеста.И друго да нямам,това на мене ми стига.Ако не и стига на Слънцана, тя ще да ми каже, каквото трябва.-отряза Никола и излезе от магазина.Тотю се усмихна и още дълго гледа след Никола,като кимаше с глава в съгласие с думите му.

Чула беше разговора им Тотьовата булка и не мина много време, повтаряха го вече селските баби. Чу го и баба Янка от една съседка, когато се връщаха със Слънцана и детето от топлата вода. Смути се младата жена, позачерви се от неудобство.Но на баба Янка, пък лицето и грейна, позасмя се тя, и отсече:

-Че то вярно е това, което Николчо е казал.Имат си те детенце, ако искат друго, двамата с Божията помощ ще се справят я.

Подмина баба Янка съседката,като водеше за ръка Марето.Умислена и натъжена тръгна след нея

 и Слънцана. Истина беше това, че откакто роди Марето, повече трудна не бе ставала.И сега време мина, откакто е с Никола,но имаше още от женското кървене.

Идваха дните и си отиваха. Работеха хората,трудеха се за един хляб,дом и семейство.Настъпи и почти премина жаркият месец юли. Жътвари се трудеха по полето,дървари в горите, а по къщите работа винаги имаше за жените. От как чу за сплетните, Слънцана беше все умислена, някак вяла.Усмихваше се на детето , слушаше Никола, разбираше се  със старите и с работниците,но мъка тровеше женското и сърце.”Боже,той заслужава , свое детенце да има.Да му вика татко, да го милва и целува, а види се аз не мога да му го дам” – така си мислеше тя, така сама се кореше. Вечер трудно заспиваше, сутрин не и се ставаше. Беше се пооправила малко, след като Никола ги води на топлата и лековита вода да се греят,но сега пак отслабна, лицето и се издължи, под очите и черни петна се появиха. Постепенно Слънцана спря да се храни,трудно преглъщаше вече храната. Ставаше и зле, ако хапнеше повечко от нещо.Успя да скрие състоянието си в началото, но после и другите забелязаха.Притесняваше се Никола.Страхуваше се,че някаква болест е хванала.Затова, като почака някой и друг ден, Слънцана сама да му се оплаче,  а тя не го стори, той сам взе нещата в ръцете си.Първо накара поп Митре молитва да и чете,после потърси билкарка да и направи отвара. Накрая реши и в града да иде, да намери лекар. Но повече се уповаваше той на Бога, на неговата милост и добронамереност.Не вярваше той, че Бог ще му вземе Слънцана, та нали сам той му я беше дал.Затова,като отиде, чак до Филибето да намери лекар, реши да се отбие и в църквата Света Богородица.Там остави дар за здравето на невестата си и дълго мълча под купола със запалена свещ в ръка.Не му се свидеше на Никола, нито в сърцето, нито в душата не изпитваше той разкаяние,когато добро правеше или пари раздаваше. „От Бог са дошли и пак там са отишли” – си мислеше той. Обичаше той Слънцана повече и от себе си и затова не жалеше средства и сили за нейното щастие. Градският лекар имаше свой собствен файтон,но реши, че с колата на Никола ще е по-добре да пътуват до селото.А после, някой от ратаите щеше да го върне в града.

Пристигнаха късно следобеда. Слънцана тъкмо изкарваше последният хляб от пещта.Видя тя непознатия и се зачуди, какво го е довело в къщата.Зад лекаря се показа Никола и каза:

-Слънцанке, водя ти доктор от града. Да те види, какво ти е, и имаш ли нужда от нещо?Господ  помогна, защото трудно се намира свободен лекар сега, а господина се съгласи и да пътува от града до тука, за да те прегледа.

Смути се младата жена,поизчерви се, но мълчаливо направи това, което трябваше.Прегледа я доктора,попита я още две-три неща и после,като се усмихна,каза:

-Ще се храниш добре.Виждам мъжът ти добре се грижи за теб,затова няма нищо за което да се тревожиш. Като дойде времето детето да се появи, ако решите ме викнете за помощ.

След това прибра инструментите си в чантата.Не разбираше Слънцана, какво искаше да каже доктора, но баба Янка,която беше с тях в стаята разбра.

-Че то Божа работа докторе.Като реши да дойде, то Бог само ще знае кога ще да е.-говореше тя и махаше с ръце, развълнувана от новината,че Слънцана чака дете.Отвън Никола и той очакваше да разбере как е невестата му.Лекарят излезе от стаята и рече:

-Е, време е да си ходя.Ако има проблем може да пратиш пак да ме викнат, ще се отзова.

-Какво и е, докторе?-попита Никола.

-Че какво да и е?- засмяна се появи и баба Янка-Трудна е булката,това и е.

Като камък застина Никола,като празнична камбана затуптя сърцето му.Гледаше той ту към баба си, ту към лекаря, а онзи само му кимна усмихна се и пак рече:

-Хайде, да си ме водиш,че още хора ме чакат да ги зарадвам,като тебе, с някоя хубава Божия новина.

***

Чудно красиво бе по пътя за Бачковския манастир в късното пролетно време.Асеновец гордо извисяваше снагата си, сякаш да покаже, че никой, на когото не е позволено, няма да премине непречистен по тая вековно оцеляла лъкатушеща родопска черга,стелеща се от Станимака и навлизаща в дебрите на Родопа планина. Всичко бе така дъхаво,така ново. Дивият люляк,песните на птичките в храсталаците, шумоленето на реката галеща камъните,всичко това омайваше всяка проста и чиста човешка душа.Пълен бе сега този път с каруци,файтони,хора и животни пъплеха,като мравки нагоре към Божията обител.Разпети петък беше на Светлата седмица.След два дена Исус щеше да възкръсне и отново да опрости всичките грехове на хората по тази земя. Сред тази безкрайна върволица от божи души имаше и една група от село Китенлък с няколко каруци пълни догоре с хора,пеещи весело за възхвала на Бога и неговото милосърдие.Наближаваха те вече Бачковският манастир.Там,щяха три дена  да нощуват,на Великден курбан да правят за здраве и плодородие и късмет. Спряха долу до водопада и разпрегнаха,кой къде намери място.А народ наоколо много имаше.От една шарена каручка слязоха баба Янка и дядо Кольо Коларови.След тях изприпка едно беличко хубаво момиченце,с грейнали страни и весели очички, облечено в синя рокличка и нови обувчици.

-А, ми че,то, това не е ли Марето?- сепна се една стара прегърбена жена, наблизо.

-Тя е лельо Маро Стриновице - познат глас и отвърна. Бабата вдигна глава и като в захлас учудено рече:

-Слънцанке ма, чедо, това ти ли се ма баба?

-Аз съм. – отвърна и Слънцана.Не беше тя предишната болнава, раздърпана и уморена от живота жена. Сега пред баба Мара стоеше една оправена, засмяна булка, в едната си ръка придържаше малко, със зачервени от слънцето бузки няколко месечно детенце. Зад нея, като Ангел хранител,разбутващ навалицата от хора, вървеше едър, черноок момък, и той приютил в едната си ръка мъничко  живо вързопче.

-Жива да си Слънцанке, че ми се обади.Виждам, то Бог ти дал още едно отроче да му се радваш.-с радост в гласа каза бабата. Позасмя се Слънцана и като се извърна да покаже с ръка каза:

-Не едно, две дечица ми даде още Бог,лельо Маре.То това тука ми е мъжа, Никола се казва с другото дете и то мъжко,като това.

Зарадва се сърцето на старицата, успокои и се душата.Заприказва се още малко тя с младите, пощипа по бузките двете момченца, и после като се сбогува с тях и им пожела много здраве и щастие, се запъти да се прибира към селото.

Вървеше тя, и като, че ли ту на Бог, ту на  себе си приказваше:

-Боже,Боже, велик си ти.На една бедна грешна старица щом молбите си чул,какво ли е ,когато те помолят праведните души.Да е щастливо детето, ей, халал да му е този късмет. Живот, щеше да рече моя дядо, ако го бе оставил още малко тука на земята, до мене да поседи.Живот, ама без Божията ръка, трънлив и безпътен ще е. Ето на, не мина и година-две, откак я изгониха Вълчовци и ръката ти се стовари върху им.Третият син,Гюро, им го прибра Боже,още тогава,все пиян в кръчмата и лош беше човек той. Вторият им син в града отиде и по чужди жени парите си пропиля. Булката и децата си тука в мизерия остави.Най-големият по търговия тръгна, ама се самозабрави и загуби всичко що имаше,че и отгоре.Разболя се от притеснения по изгубената стока.По-бедни от най-бедните станаха Боже, коричка хляб да няма кой да им подаде.И Старите и те, едвам кретат, опърпани и болнави. Що стока и ниви имаха, всичко изгубиха.Не се гони Своето, не се пъди и Чуждото, защото нито своето, нито чуждото ще имаш да те отреди. Каквото човек на друг прави, Господи,от такова ще страда сам и той,и семейството му, че и отгоре.Но милосърден си ти Боже, на човеците.Опрощаваш ни греховете, макар и да знаеш, че още ще правим, докато сме живи на тази земя.

Все така чудно  беше всичко наоколо, все така дъхави бяха цветята, весело чуруликаха птичките по дърветата,игрива беше в коритото си Реката.Продължаваше да крета баба Мара  по пътя си за дома,мърмореше си нещо и дори не забелязваше, че си бе загубила някъде тояжката, и сега вървеше  изправена дори без нея. Минаваха каруци,и хората се заглеждаха .Чудна им се виждаше тази стара жена, изправила сега превитият си гръб, с обветрено,  усмихнато лице, крачеща  така бодро и стегнато,като, че ли бързаше за някаква веселба. Но най-чудни бяха очите и- две бляскави слънца на надеждата светеха  в черните и замъглени от старостта зеници.