Стисна силно дясната си ръка, но не за да посегне с нея, а за да затвори гнева си. Обърна главата си в другата посока.

     – Не искаш да гледаш ли? Това е нищо.

     Беше ясен и слънчев, студен ден. В градинката имаше много майки, но само тази биеше детето си. Крещеше:

     – Вечно си гладна! Мачки да те ядат! Ядене не ти стигна... Не гледаш къде ходиш. Колко пъти ще ти купувам чорапогащници? А? Без един лев останах...

     Гласът ехтеше и се блъскаше в стените на сградите, в дърветата, в люлките и пързалките, в малките павилиончета със захарен памук и розови близалки.

     – Още ли го удря? – попита и малко поотпусна ръката.

     – Да, фраска го по дупето сега. – Шофьорът на форда се хихикаше. – Какво толкова?

     Натисна копчето и прозорецът се вдигна. Така нямаше да чува плача.

    – Ти защо не караш?

    – Нали зяпаш минувачите? Заради тебе спрях.

     – Нищо не зяпам. Карай.

     Минаха покрай големия магазин за месо и спряха през железарията.

     – Тук ще паркирам – ето там има свободно място. Ще купя дървени въглища, а ти вземи малко пържоли. Ще палнем барбекюто. – Шофьорът спря двигателя и излезе.

     Човекът, който трябваше да купи пържоли, всъщност се оказа по-дребен, отколкото изглеждаше в колата. Беше слаб, около четиредесетгодишен, с къдрава коса и смешно ококорено лице, което изразяваше странно възмущение.

     – Пет пържоли – две свински и три пилешки, моля – каза на продавачката.

     Витрините в магазина бяха огледални. Без да иска, погледна в тях и отново видя майката. Тя продължаваше да млати детето, а то вече хълцаше и не плачеше, цялото беше посиняло. Дясната му ръка потрепера. Плати с нея, а продавачката си помисли: „Този човек или е зле с нервите, или прекалява с алкохола. Може пък да е стиснат и затова ръката му трепери, като плаща. И как опулено гледа!”

     Излезе от магазина и отново машинално обърна поглед настрани, за да не вижда побоя в градинката. Какво беше станало още? Нали детето падна? Нали се удари? Нали беше набито заради това, че се е спънало? Какво още?

     Не издържа и погледна отново. Майката крещеше, беше изпаднала почти в транс и продължаваше да налага детето. Направи пет решителни крачки, треперещата му ръка бръкна в найлоновата торбичка, извади пържолите...

     Усети силен удар по главата си. Едър полицай стоеше над него и беше готов да замахне още веднъж с палката. Спря го приятелят му, който гушкаше дървените въглища в голям амбалажен плик и ги люлееше, за да не паднат.

     – Оставете го, господин полицай, той не е добре със здравето – говореше. – Сега ще поговоря с него.

     – Като не е добре със здравето, защо е на свобода? Ще го науча аз!

     Той изведнъж се осъзна и видя какво беше направил. Тъпчеше устата на майката със суровите пържоли от магазина. Беше я хванал за гушата и я държеше здраво. Бузите ѝ се бяха подули, тя се опитваше на повърне, но той силно пъхаше месото и нараняваше устните ѝ. Течеше кръв и хората гледаха ужасени. Всички съжаляваха майката.

     Детето седеше на плочките и гледаше тъпо пред себе си. От време на време прохълцваше. Сивият му чорапогащник беше разкъсан на коленете, върху червените мокри рани имаше остатъци от съчки и прахоляк.

     – Какво ти става, бре човек? – разтърси го приятелят му. – Опомни се! Какви ги вършиш?

     Тръгнаха с полицая към патрулката. Жената вадеше костите от устата си и ругаеше. Тълпата се разпръсна.

     Подивели улични кучета се насъбраха край найлоновия плик и започнаха да душат. Имаше остатъци от пържолите, а кръвта ги влудяваше. Едното от тях захапа пръстите на детето, то дори не си дръпна ръчичката, защото го беше страх, че ще бъде набито отново. Друго куче захапа гърлото му. Всичко стана много бързо.

     След малко майката получи копие от протокола, който изготвиха в присъствието на органа на реда, и тръгна обратно към градинката. Беше забравила за детето.