Битка
Битка
Всеки има своите страхове и вътрешни битки. Моят страх започна на 12 години, виждайки загиването на една нация – българската, и прочитайки фраза, написано на една рушаща се сграда. Тя гласеше „Върнете ни България!”. Запитах кой да я върне, тя нали си е наша. Не се ли бориха Ботев, Раковски, Левски, хайдутите и войводите да ни я върнат? Нима завета им за чиста и свята Родина е отдавна потънал в забвение?
След 8 години си спомних сградата, виждайки окъселите дрехи на дете и неговата майка. След малко в полезрението ми се появи просещо ромче. Недалече от него седеше на пейка угоен ром. Следобед пък видях мъж на около 70 години да рови в кофата. Поговорихме и се оказа, че не е могъл да си плати данъка и тока и са му взели дома.
Огледах се и наистина осъзнах какво се случва – ние сме нация плащаща чинно всеки данък, спазваща законите си и примиряваша се с ограбването. Великите ни герои не ни освободиха, за да сме под гнета на собствените си държавници, за да ни затрият с фалшиви храни, заплати и пенсии колкото да не премрем от глад.
Оттук започна и моята битка да избягам. Получих няколко предложения, но приех само едно – Австралия. За миг поисках да се махна и да не виждам повече това залязване на България пред себе си. Одобриха ме и нещо в мен кресна „Не си забравяй корена!”. Отказах работата. Коренът е посят от моята баба от Търговище, която още отпреди да чета ме научи на „Аз съм българче”.
Моята битка не е напразна и вярвам в успеха ѝ, за щото все някой държавник ще се качи най-горе и ще си спомни за нас българите. Ще ни даде сносна здравна система, съдебно правораздаване и няма да има българчета без обувки, пенсионери, броящи си стотинките или хора лишаващи се от почти всичко. Някой ден България ще е на българите и всички, които се бореха затова ще се усмихнат.
© Станислава Димитрова All rights reserved.
