Чаената принцеса
Тя се къпеше в една чаша с топъл зелен чай. На ръба на чашата беше кацнала една светло зелена пеперудка и потрепваше с крилца. Принцесата имаше дълги, изящни мигли, малки алени устни и бяло, миличко личице. Тя си говореше с пеперудата.
- Не може, някъде по света, да няма чаен принц. Сигурна съм, че има, но как да го намеря и как да стигна до него, нямам си идея. Сигурно и той се къпе в чаша със зелен чай, много е ободряващо сутрин, мечтае си за мен, защото предполага, че съществувам. А можехме заедно да се къпем, в малко по-голяма чаша и да се целуваме. Едва ли, има нещо по-прекрасно от това, на света. Но като се изкъпем и се нацелуваме, какво ли ще правим след това? Можем, просто да се разхождаме. Светът е пълен с цветя и пеперуди. Когато е слънчево, тихо и спокойно, можем да се качим на някоя борова кора и да поплуваме по реката.
- Какво ти пречи, да се разхождаш или плуваш сама? - попита пеперудката.
- Друго си е, да си имам мъж до мен. Да се чувствам харесвана и обичана. Тогава светът ще е по-приветлив и по-добър.
- Аз, как летя сама? И не се чувствам нещастна.
- И аз не съм нещастна, но понякога съм самотна. Няма с кого една думичка да си кажа.
- И аз, може би, ще срещна своя пеперуд, но ние сме мълчаливи, само летим.
- Ако случайно срещнеш чаения принц, кажи му, че го чакам! В малката къщичка до гората. Да се качи на гърба на някоя птица и да долети!
- Непременно! - пеперудката разпери крилца и отлетя.
- Вярвам, вярвам, че го има!
Чаят беше изстинал. Принцесата излезе от чашата, облече си розовата хавлийка, обу си розовите чехлички и приседна върху едно парче от молив.
Как да ѝ кажа, че чаени принцове няма. Това ще я съсипе, съкруши и натъжи. Ще погрознее от мъка, а аз я наблюдавам всяка сутрин, радвам ѝ се, защото е мъничка и изящна, надеждата и мечтите ѝ озаряват лицето ѝ, и е прекрасно, че я има.
© Георги Стоянов All rights reserved.
