Едно гордо момиче върви по тротоара. Облечена е с бледо кафяви дрехи, ако това са дрехи. Средата на февруари е, още е зима, но снегът е вече мръсен, а въздухът – чист. Има нещо във въздуха през февруари, нещо тръпне в него, а дърветата от черни стават кафяви. Като облеклото на младата жена. Не е облекло, това са две одеяла, увити едно в друго, но така, че главата ѝ да се вижда. Гледал съм по филмите, че индианките са се обличали така, само че с кожи. Тази индианка беше по-дива от американските си колежки отпреди два века и половина. Но и по-влюбена сякаш.

     Не забелязвам дали е красива, но че е горда, се вижда. Гледа някъде напред, вдигнала главата и не забелязва нищо.

     Тя скоро е родила и сега има нужда от гордостта си. Още по-скоро се е е скарала с мъжа си, оставила му е детето и е тръгнала нанякъде. Няма пари. Но гордостта ѝ стига.      Тя се чувства виновна. Не пред мъжа, не пред детето. Пред себе си само. Защото е решила да опита... да създаде нещо без любов.

     – Каква суетна гордост! – чувам да говори един от мъжете, които пушат пред близкия офис на банката: онази банка с повече офиси, отколкото дейност. – Така ми се иска да падне!

     Смеят се.

     Не знаят, че е паднала. Не се е спънала, за нея няма препятствия. Нито детето, нито баща му са препятствие пред нея. Тя може да мине през тях. Не защото не ги обича, не защото ги мрази. Защото обича повече себе си. Затова е паднала. И защото се чувства предателка на себе си.

     – Обаче не се спъва! – съжали другият пушач. – Какво ли би станало, ако ѝ помогнем?

     Докато шушукат, те хвърлят фасовете и тръгват след нея.

     Тя е горда. Главата ѝ стои неподвижно във въздуха, докато върти младото си тяло, пристъпвайки важно и шармантно. Привлекателни са тези извивки, под двете одеяла се усещат формите на узрялата плът, на желанието, на стремежа.

     На стремежа ли казах?

     Стремежите са само мои; те са по-скоро копнежи, безпочвени и уморени. Не, тя няма как да има стремежи.

     Преди няколко дни се е разделила с миналото си. Върви гордо към бъдеще, което не вижда. Върви към себе си. Откъде го знам ли?

     Чух смеха на двамата. Бяха приятни младежи, весели, гологлави и шумни.

     – Видя ли я как се разкрачи! – превиваше се от смях единият. – Нямаше гащи кучката!

     – Като родилка! – другият едва се държеше на краката. – Току-виж родила нещо...

     Бяха я спънали.

     Главата ѝ вече не гледаше напред, гледаше земята. Леко бе паднала, одеялата я пазеха.

     – Моля ви, помогнете ми – каза тихо тя, когато наближих. – Имам нужда от помощта ви...

     Спря да говори и се загледа в обувките ми. Събираше смелост или дързост. Или омраза. Продължи:

     – В крайна сметка вие ме харесвате. Забелязах как ме гледате отзад. Зная защо сте тук. И усещам защо и откога ме наблюдавате... И знам кой си, по дяволите! Мърльо!

     Ето откъде го знам. Това няма значение.

     Аз не ѝ помогнах. Тя ще се справи сама. Любовта ще ѝ помогне. Любовта ѝ към себе си. Тя има и одеяло.

     – Ще съжаляваш! – чух я да се вайка зад гърба ми. – Както аз съжалявам. Но не за теб. За никого и за нищо не съжалявам. Само себе си обичам и себе си съжалявам. А ти... ти си нищожество!

     Ето откъде го знам. Нищожествата знаят най-много. Но не им личи.

     Точно преди пет години пътувах към нея през вихрушката на пътя от Варна към София. По едно време колата спря. Налях масло. Нямаше кой да ми помогне. Слава богу, старата кола запали. Даде ми знак. И как духаше!

     И аз исках да дам знак. Сигнал. Който тя очакваше, но не ценеше. Видяхме се в едно заведение на площад „Славейков“, тя съобщи, че е топло, а не беше, и съблече блузата си, за да покаже невероятните си рамене, формирани във фитнес-зали. Тя се хранеше от вида си, защо нямаше какво друго да яде. А и не бива според протеините и диетата, която те изискват.

     – Искам този ден да е наш! – помолих.

     – Това е напълно невъзможно. – Тя имаше други планове за този ден, за тази вечер, но възприемаше моите надежди като допустими и напълно резервни.

    Подарих ѝ цвете. Не помня какво беше, но мисля, че не миришеше, само бе красиво. И тръгнах обратно към преспите. Варна не е най-доброто място през зимата, особено за връщане.

     Но това беше преди пет години.

    Оттогава минаха пет нищожества и пет зими. Едно дете. От друг. И тъга. От мен. И дълга ода на гордостта. На самотната гордост, от която тя побягна в четиринадесети февруари, ужасена от себе си. От какво друго би могла да се ужаси?

     Това одеяло. Тези две одеяла… Като съдби върху нея са. Дано да я стоплят.