Събудих се по някое време. Книжката лежеше до мен – смачкана и не е много мръсна. Оставих я – нека друг да я чете. Аз си измислям думите в нея, въобразявам си живот, който не съществува; и любов без бъдеще, без минало, а само с настояще, и то съновно. Тъжна работа.
Оня добре ме беше потрошил. Нищо, мога да вървя. Сигурно изглеждам зловещо, но трябва да свиквам. Хората ще ме гледат презрително, ще странят от мен, може би дори ще се страхуват. „Пияница!“. „Клошар!“. Майките ще придърпват децата към себе си, за да не скоча и да ги изям. Нека. Дори да изглеждаш страшно като препикан колорадски бръмбар, пак е нещо. Нещастници като мен трябва да се гордеят поне с това.
Намерих спирка на метрото. Слизам бавно, подпирам се на лостовете за възрастни хора и на перилата за инвалиди. Може би трябваше да взема асансьора, състоянието ми го изисква. Имам карта, нея не са ми я откраднали заедно с парите, сигурно защото е със снимка. Напипах в чантата джиесема. Батерията беше свършила. Много е гадно да ...