Събудих се по някое време. Книжката лежеше до мен – смачкана и не е много мръсна. Оставих я – нека друг да я чете.  Аз си измислям думите в нея, въобразявам си живот, който не съществува; и любов без бъдеще, без минало, а само с настояще, и то съновно. Тъжна работа.

     Оня добре ме беше потрошил. Нищо, мога да вървя. Сигурно изглеждам зловещо, но трябва да свиквам. Хората ще ме гледат презрително, ще странят от мен, може би дори ще се страхуват. „Пияница!“. „Клошар!“. Майките ще придърпват децата към себе си, за да не скоча и да ги изям. Нека. Дори да изглеждаш страшно като препикан колорадски бръмбар, пак е нещо. Нещастници като мен трябва да се гордеят поне с това.

     Намерих спирка на метрото. Слизам бавно, подпирам се на лостовете за възрастни хора и на перилата за инвалиди. Може би трябваше да взема асансьора, състоянието ми го изисква. Имам карта, нея не са ми я откраднали заедно с парите, сигурно защото е със снимка. Напипах в чантата джиесема. Батерията беше свършила. Много е гадно да не могат да те открият всички тези хора, които толкова силно те обичат, че не могат двайсет и четири час да изкарат без теб – да ти се обадят, да ти изпратят целувки, да ти кажат, че липсваш... И да се лишиш от всичко това поради липса на батерия. Станахме зависими от тези машинки и сега една паднала батерия може да събори цял човек, цял живот.

     Ето пак говоря глупости. Никой не ме е търсил и няма да ме потърси.

     Слязох на метростанцията, където беше момичето. Поне да видя какво става. Ясно е, че с нищо не мога да помогна. Да я видя, да си поговорим и вероятно – да се сбогуваме. Двама отчаяни неудачници, срещнали се в сънищата си – с какво могат да си бъдат полезни? С нищо. Най-много да се наранят един друг още повече. Не бива.

     Довлякох се до предпоследната пейка. Там нямаше статуя. И момиче нямаше. Личеше си, че е била тук, имаше остатъци от тъгата ѝ; в края на пейката видях следи от прах, песъчинки, люспи. Но нищо друго. Погледнах към видеокамерата. Няма да е зле отвреме-навреме някой щастливец да си слага гащите върху това око, то иска да знае съвсем всичко и да контролира живота на хората, защото няма свой собствен.

     Ухилен до уши, тържествуващ и бавен, към мен се приближи оня със слънчевите очила, с огромната шапка и с униформа, която носят предимно полицаите, пожарникарите и хората с власт, за да крият под нея своята палка и мащабното си нищожество. Добре е, че го хванах в настроение:

     – Къде е момичето, шефе? – попитах.

     – О, бръмбар! Пак ли ти? Драго ми е.

     Подаде ми ръката си дори. Дълга беше ръката на закона, прекалено дълга, злобно добронамерена и гнусна, за да я приема.

     – Ядосани сме, а? – натисна с показалеца си очилата и се намръщи. – Май малко те бих вчера. Нищо, може да повторим. Защо пак си дошъл тук?

     – Защото престъпниците винаги се връщат на местопрестъплението – отговорих.

     –Това е вярно! – съгласи се делово. Сигурно го беше учил в забавачницата. – И сега какво нарушение ще извършиш, кой състав на Наказателния кодекс ще напълниш с реалността на злодейството си, за да те арестувам отново? Статуята я няма. Какво ти хрумва да сториш в този миг?

     Не ми се спореше. Докато го слушах, пак бе заболя главата. Този човек ползваше цитати, за да се изразява. Добре поне, че не са на латински.

     – Нищо няма да правя. Къде е момичето?

     – Не виждаш ли? Няма я. Отведоха я. Беше станала много шарена и мръсна. Нарушаваше обществения ред. Не ѝ е тука мястото. Потрошиха я с чукове, нали беше от гипс, нарязаха ѝ желязото и я изнесоха в чували. Сега доволен ли си?

     Обърнах се и си тръгнах. Нямах повече работа тук. Нека някой друг да върши престъпления. Аз моите си ги свърших.

     Навикът си е навик. Качих се на влака и слязох на спирката, където изскачам като тапа всеки ден, прекачвам се на трамвая с безплатен вестник в ръка и после долазвам до службата.

     Не зная кое време от деня беше, но големият град пращеше по шевовете си – хора, превозни средства, шум, говор, миризми. Усетих, че се задушавам, зави ми се свят, опрях се на един стълб и загледах небето. Почти без облаци беше. Виждаше се дирята на реактивен самолет. И в небето не е спокойно.

     Досетих се, че трябва да съм гладен. Наблизо продаваха току-що изпечени кестени, ухаеха примамливо. Много ги обичам. Но не бива да се изкушавам да обичам точно сега, когато нямам пари за това. Бръкнах в джоба и извадих мобилния телефон.

     – Една кифла – помолих продавача, чието червендалесто лице се подаваше от прозореца на скътано, черно, нехигиенично, малко и захлупено павилионче. Я да видим сега дали ще стане трампата. С пари не мога да пазарувам, банкова карта нямам, но пък мога да заменя една вещ за друга, телефон за храна. – Ще ви дам телефона си.

     Подадох го. Той го огледа. Нещо се замисли. Надявах се, че в това черно павилионче лесно стават черни работи.

     Обърна го ловко наопаки, погледна ме и внезапно, отведнъж се съгласи. Дори ми даде две кифли, увити в салфетка и найлоново пликче, пристегнато с ластик. Значи това е начинът: просто трябва да заменяш неравностойни неща и тогава винаги се получава. Важното е ти винаги да си в позицията на губещ и всичко е наред.

     Оставих едната кифла за после и захапах другата. Трамваят дойде. Бабата с чадъра я нямаше. Всъщност, нямаше го и крадецът на запалки, и магистратът-цигулар. Явно те съществуват само сутрин.

     Слязох на спирка „Вишнева“. Тази мушама отгоре на покрива трябва да се оправи. И грозно стояха плоските камъни върху нея. Аз не разбирам много от строителство, но пък имам много време. А майсторите все бързат и претупват нещата. Всичкото време на света е мое, пък и времето понякога се превръща в живот. И обратното се случва. Така съм чувал да казват умните хора. Оставих чантата, запретнах ръкави. Събрах съчките, намерих счупена стълба, първо трябваше да закова стъпалата ѝ, защото бяха счупени и обгорели от пожара. Имаше толкова много неща да върша.

     Не усетих как денят е клюмнал. Обещах да ѝ подарявам по един букет всеки ден. Обещанията трябва да се спазват. В гората има много цветя, маскирани като листа. Набрах най-пищният, най-тъжният и вечен букет, като покров на мечтите да е, в него имаше всичко – зелено, червено, жълто, кафяво. Жив беше. Седнах на пейката пред вишневата къщичка, стегнах с ластика дръжките на букета, поставих го внимателно до себе си, да ми е под ръка („Може би всеки момент тя ще дойде!“), и се загледах отново в небето. Наблюдавах дълго отблясъците на слънцето в облаците. После всичко започна да избледнява, да помътнява. И изчезна светлото. Може би съм затворил очи.

      А в трамая, който минаваше по разписание покрай спирката, едно дете попита баща си:

     – Татко, защо този чичко стои на пейката пред къщичката и не помръдва? Мъртъв ли е? Прилича на статуя. Чака ли някого? Направил е букет от листа. И ние днес събирахме листа в двора на детската градина. Но този чичко е възрастен. Защо го прави? Виж, тате, не се помръдва. Ама изобщо! Като омагьосан е.

     Бащата стоеше прав, носеше пазарска чанта, а с другата ръка се държеше за висяща дръжка. Опита се да бръкне във вътрешния джоб, за да извади очилата си, но се отказа – много друсаше железницата, трябваше да се държи. Затова каза, престорено убедено:

     – Статуя е, моето дете. Разбира се, че е статуя. Какво друго да е, щом не се мърда? Напоследък навсякъде слагат невзрачни и ненужни статуи. Някаква мода трябва да е. Не им обръщай внимание. Ще ги махнат: всяко чудо за три дни. Довечера ще ми разкажеш за детската градина.

     Да, всяко чудо за три дни. А днес беше четвъртият.

     (Край)