Надя се промъкна тихо. Не беше заключил вратата, значи си беше вкъщи. Нямаше какво да губи, а реши, че ще е наложително да загаси лампата, за да не види лицето ѝ. Тя отвори вратата в стаята леко и сложи ръката на копчето. Когато лампата изгасна, арабинът скочи от леглото, но се спря пред нея.
– Аа, ти се върна! – бяха първите му думи.
Надя се опря в любимия си и потърси ръцете му, но те стояха като гипсирани. Цяла седмица беше потръпвала при мисълта за срещата и само тази мисъл я караше да се съвзема от температурата. По пътя си беше представяла как се хвърля в обятията му, с всяка стъпка беше летяла към него, така както птиче литва към небесната шир, а сега се блъскаше в стена. Тя докосна ръката му, но той стоеше неподвижен като статуя.
– Защо се държиш така? Не ме ли искаш вече?
– Дали те искам? Ах, Надя! – Насим я стрелна объркан.
– Защо си сърдит?
Арабинът не отговаряше.
– Сърдиш се, защото си тръгнах... Защото не можах да дойда, ли? Но...
Той пристъпи към прозореца, но когато я чу ...