Feb 16, 2020, 11:59 PM

Дамгата на Господа 

  Prose » Narratives
1005 2 2
3 мин reading

     Дали в тази пловдивска привечер сам Господ не бе слязъл сред пътниците на автогара Юг, за да попътува и той за някъде , или просто бе дошъл да понагледа избраниците си калесани с неговия нишан. Не се знае , но явно бе някъде наблизо...

    Жената - почти старица, беше преминала отдавна възрастта след предела, на която биха казали, че още я бива.Женското ,обаче, онова което влудява и вълнува, се излъчваше недокоснато от времето, чрез всяка частица на излинялото и тяло.Това бе онази невидима дамга, която самият Господ поставя върху избранничките си до гроб, за да ги превърне в жрици на любовта.

    Седяха с една жена на скамейката сред гъмжилото на автогарата. Другата бе едра, огрубяла, с дебели прасци на нозете, сякаш забити в грижливо измити галоши. Имаше вид на селянка, която цял живот е копала и влачила и сега в най-новите си дрехи бе стегната като в скафандър. Двете си говореха , докато чакаха автобуса и си почиваха. Явно шетнята из града ги бе изморила. Старата дама бе с черно боне, пристегнато с бял дантелен шал. Надолу пак черно - надиплена тежка дреха, отсича като в рамка възбялото лице. То сякаш консервирано - с тънки, фини черти. Същинска монахиня. По- скоро попадия калесана с тайнствения и респектиращ сан - "презвитера".

    Мъжкараната с бедра като канари мърмореше под провесения си нос , а другата кимаше и стрелкаше събеседницата си с живи , искрящи очи. После отривисто и отвръщаше с  приглушен , топъл глас.Внезапно "презвитерата" извади с пъргави изящни пръсти тесте карти и трескаво занарежда пасианс върху полата си.С отработени            движения и бяло изопнато лице като от порцелан, с едва доловима усмивка върху полуотворените устни и потрепващи ноздри,тя бе в стихията си. Коленете на белязаната от Господа се полюляваха в онзи ритъм, за който няма възраст.Канарата до нея с грижливо измитите галоши беше задрямала. Пътниците -мъже , бързайки нарамили багажа си , кой знае защо, се обръщаха.

   Накрая, двете станаха втренчили очи  към една от автобусните стоянки. Дълго стояха , докато се решат да направят първите крачки. После сред навалицата закретаха две превити на две от годините  старици.Заплаваха бавно сред множеството като две тежки , плоскодънни баржи , на които им предстои непосилно презокеанско плаване. Над всички се чернееше покритото с дантела боне на "Презвитерата". Дамата на Господа бе потънала в строгата си черна надиплена дреха , сякаш скрита завинаги от света и клокочещия живот наоколо. Нататък, в далечината, погледът можеше да долови само две клатушкащи се същества - баржи, за които нямаше никакво значение нито миналото , нито бъдещето, а още по-малко онази част от населението , която определя себе си като мъжка.Времето бавно и неумолимо бе подредило житейския им  пасианс до самия му край, но все пак бе пропуснало да възпре онова, което кара мъжете да извръщат глави и да въздъхват по едни потръпващи ноздри и колене, неподвластни на годините.

     Множеството продължаваше да бърза като река приклещена от бреговете на необяснимото, постоянно сблъсквайки разума с невероятното и причудливото. Имало ли е някога една тъй стара жена с осанка на презвитера - любовница, дамгосана от Всевишният, или всичко е било само едно видение - плод на случая и въображението?Сякаш съм склонен да вярвам на първото, защото и на мен ми пресъхна гърлото, когато видях , не - долових, вибрацията на въздуха само от едно потрепване на нейните непокътнати за чувствеността ноздри и полуотворени устни...

   Най-после двете се добраха до автобуса и туловището му ги погълна. Автогарата започна да опустява , а над града денят да гасне бавно.

                                                                                                                                                                        Йордан Калайков

 

© Jordan Kalaykov All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??