Този разказ е по действителен случай. 

Надявам се да ви докосне и наведе на размисъл.

Променено е само името на човека.

Джони съществува, жив и здрав е, но в момента още спи.

ДЖОНИ

Промени се животът на Георги. Сякаш започна да се търкаля по нанадолнището като камък, откакто жена му си отиде от този свят. Разболя се и има няма за една седмица почина. Георги остана сам. Разпродаде всичката стока, която имаше. Овце, кокошки, магарето барабар с каруцата. Не му се работеше. Не му се живееше. Всеки ден ходеше до гробището, при жена си. Да си поговорят, да се видят.

 Един ден, както си седеше на студената мраморна плоча, видя нещо да повдига листата в краката му. Наведе се още, разрови шумата и видя малко таралежче. Голямо почти колкото орех. Взе го внимателно в ръцете си. Позагледа го, замисли се и тръгна заедно с него към вкъщи. Влезе в празния обор и му направи място за живеене. Загради с картони и найлон, постави една пластмасова кутия и сипа вода в нея. След това бързо отиде в кухнята на къщата, откъдето донесе каквото намери за ядене. Хляб, сирене, малко салам, дори едно сварено яйце.

 Така Георги започна да се грижи за таралежчето, като за домашен любимец. Кръсти го Джони. И той не знаеше защо. Джони растеше и растеше. Хората одумваха младия вдовец, че си взел таралеж да гледа. Свършили ли били котките и кучетата. Говореха, че бил като него. Бодлив и чепат.

 Георги не им забелязваше. Гледаха се с Джони. Говореха си. Мълчаха си.

Когато таралежът, зимните месеци, заспиваше летаргичен сън, човекът го чакаше да се събуди.Все едно чакаше писмо от много далече.

 Една пролетна сутрин Георги отново отиде в обора, за да провери дали се е събудил неговият приятел. Джони го нямаше. Натъжи се самотният мъж. Плачеше му се, а не можеше да заплаче. Сякаш олово имаше, а не очи. 

 Един късен следобед, когато вече мислеше, че Джони го е напуснал завинаги, Георги видя в сумрака на обора таралежа. Беше се върнал, лежеше си на старото място, което обичаше от бебе.

 Толкова се зарадва Георги. Отиде бързо да му налее прясна вода. Избра от шкафа най - новата чиния. Започна да налва вода от чешмата, но се премисли. Лисна я в каменното корито, отвори една бутилка минерална вода и сипа от нея. Избра от избата най - запазените през зимата попски круши. Мушна ги в джобовете на работната си куртка и забърза към обора. Знаеше, че там го чака скъп гост. Коленичи до Джони. Поднесе му водата и крушите. Не спираше да нарежда:"Хапни си, миличък! Вече си у дома..."

 И заплака, както никога досега. Сълзите му се стичха на струи, а Георги ги бършеше с обратното на ръката си. Пак и пак...

 Джони пролази бавно. Вдигна муцунка и започна да близка дланта на своя благодетел. Гледаше го с малките си черни очи, сякаш искаше да му каже:"Не бой се! Аз съм тук!"

 Залязващото слънце се провря през прашното прозорче на обора. Може би, за да види как две същества са щастливи посвоему от живота.