Трополяхме по пътя с таратайката, а отзаде в багажника на купето се тресяха работните инструменти и се удряха един в друг. Баща ми караше. Той винаги караше сериозно, без шеги и закачки. Такъв си беше. И в живота си беше такъв. Много рядко да опита някоя шега, но не му се отдаваше. Като остаря и вече не виждаше много добре взе да кара като 18 годишен хлапак. Човек се вдетинява като остарява. Моя стана като Фитипалди. 
Винаги се бръснеше, не беше като мен. Един, единствен път си остави дълга брада и тогава видяхме,че е червена и си обяснихме сдържаността на баща ми с пословичната викингска немногословност. Това на шега.
А иначе си беше хрисим  и разбран. Скромен. Чак боязлив. Имаше мнение за нещата може би, но не си го налагаше. Не приличаше на брат си - на чичо ми тоест.
Потяхме се като коне. Майка ми беше седнала отзад в микробуса и подала глава между нас събираше въздух от отворените прозорци и раздаваше акъли. Както винаги. 
Жегата понякога създава усещането за нереалност. Все едно бяхме в някой американски филм от шейсетте, от ония със старите коли без климатик, отворените прозорци, късите реплики и потните физиономии. Липсваше пушещият персонаж само.
Аз пушех тогава, но пред моите не смеех, не заради друго а от чисто уважение.
Да пушиш с баща си и майка си на една маса за мен си беше все едно нагло да афишираш своята равнопоставеност и зрялост. Нямаше нужда. То те и не пушеха.
Честно казано си ги обичах тия двамата и исках да им помагам доколкото мога. 
После се оказа, че не мога кой знае колко, но това е положението. 
Човек винаги работи с това с което разполага и прави колкото може независимо дали става въпрос за пари, за акъл, за морал, или пък за просто поведение и държание. М, да.
За пример - да. Родителите винаги са жив пример и урок и ти сам си решаваш кое да вземеш от тях  и кое да оставиш.
Та си дрънкаме ние по пътя. По радиото някой се мъчи да пее, ама нищо не се чува от отворените прозорци и скърцащите шарнири на микробуса. Пътят проснат отпред, черен и лепкав от жегата.
Майка ми с тая къдрева коса, както си беше черничка, спокойно минаваше за някоя квартеронка, баща ми - трудолюбив янки, и аз - неблагодарна рожба  на обърканото поколение.
Бяхме като черно-бяла картичка от Алабама. 
И това, че отивахме на лозето за да ровим земята само допълваше историята. 
Моят статус се беше променил. След две години прекарани в безцелно шляене и когато вече никой, включително и аз не можех да се търпя се бях качил на един кораб като роб. За двеста долара на месец труда си беше робски. Още не ми го побира главата как е възможно това в модерните ни времена, но си е факт.  
В Щатите робството може и да е отменено, но тук то тепърва си пробиваше път.
Върнах се след девет месеца, и най-хубавото от всичко беше че съм жив.
От време на време не можех да дишам, сърцето ми сякаш спираше, пронизваше ме и така нататъка - имах всички симптоми на паническите разстройства плюс твърдото убеждение че умирам.
Нашите ме гледаха като полезно изкопаемо и като не можеха да ми помогнат само свиваха рамене. Нещата наистина се бяха променили.

Татко и чичо никак не си приличаха. Нямаше и как при тяхната девет годишна разлика. Татко беше добър и послушен. Чичо ми беше див. 
Татко даваше път на всички. Чичо не би спестил псувня на никой.
Татко беше мълчалив. Чичо ми пееше. И пиеше. И пушеше. И всеки знаеше какво ще стане някой ден.
Това, което се беше случило докато ме няма бе че чичо ми беше починал. 
Нямаше го дрезгавия глас, набръчканото лице, сивото сако и къдревата начупена  коса. Нямаше го.
Имаше само една купчина пръст и една мраморна плоча. Чичо ми със сигурност не беше там.
Ела в къщи да ти дам едно тефтерче-това ми каза тия дни един братовчед на татко- на чичо ти е, каза, от когато беше млад, работеше в завода и живееше в  къщи. Има стихове в него.
Но тогава не знаех за това. Знаех само, че беше добър човек и че ми липсва.
Както казах някой път в жегата стават странни неща - или сърцето ти ще спре, или лошо ще ти стане, или ще видиш дух. Както точно се случи с нас. 
Татко караше умерено и след завоя на хеликоптерното поделение, на правия участък вляво от пътя  стоеше един човек. Сиво сако, черна къдрева коса. Опушен от цигарите. Не махаше. Просто стоеше. 
Тогава ме осени нещо.
Татко даде газ и подмина. Гледаше вцепенен напред. Както винаги се сдържаше и нищо не каза. Само държеше геврека пребледнял, сякаш смок го е гонил. 
А аз седях, седях и понеже не бях толкова обран откъм емоции -абе не видяхте ли колко приличаше на чичо тоя човек- изтърсих. 
Не знам дали въобще моите ме чуха. Тишина. Жега, майката си тракало. Черно- бял филм. Трябваше им време. 
Наистина, каза татко.
Майка само дето не ревна, тя си ги обичаше тия работи. Както и да дава акъл.
А аз си мислех само едно нещо.
Ами ако възкръсват. Ако наистина добрите хора възкръсват, то не беше ли всичко което ни налагат в тоя живот просто една голяма лъжа?