Двата бора- трета част

Затърколиха се годините  по хребета на времето- усилни и трудни, напоени с неволи и изпитания.

    Кога Стоянчо стана на пет, на бял свят се появи Братан. Детето се роди по- рано от очакваното и сякаш трудно поемаше глътките на живота. Още от пеленаче започна да повръща майчиното си мляко, да се дави и от капката вода. След дълго ходене по мъките и  при разни доктори от големия град, момченцето, като че ли се пооправи, но кога поотрасна, започна да заеква. Казваше по  нещо с мъка, после се свиваше и мълчаливо  наблюдаваше околните. Тъй минаваха дни и седмици, свикнаха с безмълвния поглед на детето възрастните. А то не спираше да плаче за всичко, що докоснеше крехката му душа. Безгласно тръгваха сълзите му- я за старата котка, дето се изгуби и остави малките си, я за куцото пиленце, което изпадна от лястовичето гнездо под стряхата. После бълнуваше в съня си, въртеше се по цели нощи и сякаш се опитваше да каже какво бе заседнало в малкото му сърчице.

   Времето се заниза  неусетно, а Драган все по рядко се прибираше в родния дом. По едно време изпрати някакъв човек от града на име Трендафил- да наглежда имотите и ратаите му, да отговаря, кога дойде време да се прибира зърното. Забравиха очите му хората, сегиз- тогиз споменаваха името му мимоходом, увлечени в кърската работа. Опитваха се да живеят по старому, но една злокобна сянка надвисна над всички. Войната не подмина  китното селце, сгушено в низината. Зачуваха от време навреме, че частичната мобилизация току е отзовала някой от мъжете.

   Съвсем неочаквано един ден Драган се прибра. Дойде сам, яхна кобилата и отпраши да нагледа земите си. Прошарила се бе косата му, попрегърбила се беше снагата му, но погледът му бе същият, както го знаеха- суров и безизразен. Студено и надменно гледаха очите му всеки, който понечваше да го заприказва с някоя дума.

Щом се върна от нивите, още по светло се затвори в одаята, де гледаше към братовия му двор е не пожела да види никой.

   Привечер Христо се прибра рано. Кога дочу стъпките му, Генка  се показа пред сайванта, стиснала през лакътя Братанчо, де отново бе започнал да се дави и връща всичко, що поемеше. Потупа гръбчето на детето, а Христо се взря в тъмните кръгове под очите ѝ. Някаква тревога бе изписана на лицето му, а Генка го гледаше с ужасените си очи, сякаш угадила безпокойството му. Посегна и   прокара грапавата си длан по лицето ѝ. Изтормозена и примирена му се видя, не мигнала от седмица, будувайки над кревата на Братанчо.

   - Хайде, чедо- подкани детето тя- Отиди при батко си.

Стоян човъркаше нещо на двора с детско любопитство и момченцето припна към него.

   - Върнал се е. Драган- сниши глас Христо-  Отдалеч го зърнах на нивата.

Седна на миндера в одаята и продължи:

   - Лоши, лоши думи чух днес. Лоши думи за брат си, Генке. Не за хубаво е дошъл.

   - Брат ти е… Цял живот ли тъй ще отмине?! Не става от кръвта вода - едва чудо отрони тя и замлъкна.

Христо премисли нещо и като че ли от другаде дойде гласът му:

   - Изменчиви,…несигурни станаха времената. Като вятъра се обръщат. Хората не са човеци вече, Генке. Ей- на…Брат ми е…Ама...Разбрах- оставил си жената и децата. По незнайни пътища тръгнал. Друго в главата си крои.

- Мамо, мамо- изплака отвън Стоян.

Втурнаха се Христо и Генка. Хлипащото дете се сви до майка си, после посочи с трепереща ръка към кладенеца:

   - Братанчо!...Мамо…

Луната безизразно изгледа земята с крайчеца на окото си.

  Струпаха се в двора им хората, дочули за нещастието. След час извадиха трупчето на детето от кладенеца.

Някаква сянка надникна през прозореца на одаята в Драгановия дял на къщата. Не се показа никой…

Една кукумявка раздра с виковете си селските дворове, сля се с обезумелите писъци на Генка и нощта грозно се спусна от високото.

  На сутринта селото се събра. Понесоха в ръцете си цветя и хлебчета невести и старици, поели към  двора на Генка и Христо.

   - Не беше за този свят милозливата му душичка.- мълвяха като на сън възрастните жени, дошли да изпратят момчето.

После се кръстеха и мълчаливо бършеха очите си.

Драган дойде с последните. Седна до ковчега на детето, стискайки безмълвно два стръка ружа.

   До него Христо галеше изстиналата ръчичка на рожбата си. Сякаш не от този свят и сякаш не сред живите... Като да я стопли искаше… В един миг извърна взор към брат си. Безизразно му се видя лицето му. Сурово, де нищо не трепва в него. И като изгубена му се стори  душата на Драган.

В двата бора бяха вперени очите му.

На другата сутрин Драган отряза бора в двора си и се върна в града.

Седмица подир туй Христо замина за фронта.

Следва продължение...