Дъвка

     Седнал по турски на плажа под чадър, той боцка пържени тиквички по гръцки и отпива от кристалното узо. Спокоен е, вятърът полъхва и гъделичка обръснатата му глава, той отпуска шкембе и му е радостно и благо. Морето е близо, когато изпие това бокалче, ще се топне, ще се охлади и пак ще се върне.

     – Още едно от същото – казва важно на красивото моме, което носи прозрачен сутиен, напитки и мезета във вип ложата на плажа. – Узо и тиквички. И две-три смокини! – добавя, като се заглежда в заголеното дупе на сервитьорката. Тя го е стегнала в къси панталонки, ала толкова впити и орязани, че не си е струвало да ги слага, освен ако така е решила да подчертае другото.

     – Разбира се, господине – отговаря момичето на английски език. Тя е българка, знае, че шкембелията също е българин, но все пак се намират в държава, различна от родната, и трябва да се държат като чужденци. Така ги разбира нещата момичето, уплашено, че този като нищо ще я изнасили. Не това я притеснява, а че няма да си плати.

     Трудно е да стане, защото се оказа, че единият му крак е изтръпнал. Това му е лошото на турското седене – дори извън Турция винаги ти се схваща долният крак, като някакво наказание е. Поне с него така се случва. Куцайки, стига до морето и бавно се потапя. Вижда, че покрай него изплуват мехурчета – като кристалчетата в узото. Откъде ли пък излизат? Няма значение. У всеки човек има въздух. При него вероятно е малко в повече.

     Няколко пъти се опитва да плува, но не се получава. Зарязва това и излиза от морето – доволен и охладен. На масичката под чадъра го чакат нови кристалчета и поръчаното мезе. Хапва смокинка и решава да проведе разговор с гологъзото девойче; но не бърза – това ще стане след като изпие второто и дойде време за обяд.

     Така и прави. Тя упорито говори на английски и само на английски, вероятно е от Косово или някъде отблизо, защото има акцент и прилича на... на косоварка прилича. Така му се стори. Или пък е украинка?

     – Не взимам евтино – каза тъжно девойчето, примигвайки. Дъвчи дъвка. Той трудно му разбира, но се сеща.

     – Имам пари – съобщава.

     Уточняват подробностите, сключват сделка, уговарят се.

     Сервитьорката носи петото узо. Тя вече е почти разплакана, защото онзи я опипа три пъти, съвсем нахално, подробно и безочливо и май ще се откаже от сделката за вечерта. Натам вървят нещата, интересът му спада с всяка нова порция узо. А е и вече съвсем пиян. Накрая не издържа и му казва на чист български, опитвайки се да измъкне пръстите му от панталонките си:

     – Свиня такава!

     Шкембелията за миг изтрезнява, но после започва да се смее и да тресе всичко по себе си.

     Момичето цупи устни, трие голото си дупе, сякаш е омърсено с нещо, и изведнъж повдига вежди. Лицето му се прояснява, внезапно го успокоява мисълта, че чумата само между прасетата е заразна.

     Може пък да е за добро, че между тях нищо няма да се случи. Това прасе на вип плажа нямаше тен, значи тъкмо беше дошло от България. А това момиче бе чувало, че чумата там е плъзнала навсякъде.

     Но нека ви разкажа по-важното. Това досега бяха глупости.

     Прозрачен сутиен. Изтръпнал крак. И опит за плуване.

      И така... да. Но. Всъщност – това беше. Не е дълго за история. Ала е кратко за истина.

     Това, горенасипаното, се мъчи да прилича на разказ. А няма такава способност. Купища думи. Натоварени като изсъхнали привързани стърнища трева за кравите през зимата. Налято слово. Нещо липсва.

     Защото момичето цупеше устни. То спояваше  неизреченитие думи по онзи завършен, тих и спокоен начин, чрез който красотата изразява смисъла на своята непотребност.

     Момичето беше донякъде хубаво. И достъпно като всяка двуного от своя тертип. Но срещу заплащане.

     Всъщност то олицетворяваше всичко, към което се стремеше да не прилича. И нищо, от което би се отвратило. Възнамеряваше да мисли, че хората ще я употребяват с право, задето няма ум или чар, чрез който да превръща злото в добро. И по тази причина го пожертва. Тялото си. И легна с онзи. Без пари.

     После научих за тези неща. Не повярвах, разбира се. Не вярвайте и вие. Не и доброволно.

      Това липсва. Няма логика. Нали? Пък и тялото какво е? Чума, от която бягаш приживе, задето си потребен на болестта на живота. Или е радост, че тялото е изпитание да удържиш себе си в емоциите на любовта и омразата?

     Не знам.

     Това момиче дъвчеше дъвка. Накрая направи балон. И го изплю. А той политнал. Надолу. Това е логично. Дали и тя го мисли така?