Отдавна схлупена в Магичната гора,

си кротко спеше счупена къщурка,

макар да беше със крака,

дъските и стърчаха - клонки на елха...

И Скуката - врагът на всяка Муза,

залепнала е в тишина...а паякът

плете си тъжно в нишата,

под покрива над кривата греда.

Проскърцват само бръмбарите. Майските.

Похъркват си в мечти за пролетта.

Далече още са Мразът и Кишата,

деца на Зимата, а тя...е босонога птица 

с опърпани от бурите крила,

но бодро крачи под ръка със Непознатото -

летуват двамата по пътищата хорски на Съвета.

    Навън Луната своя лик открила, опулила очи и миглите извила, ушите зад гърба си скрила и дебне за летящи, вещерски метли. В червения и облик всички се заглеждат, учудени от гневния и нрав, а тя от хорските неща не се вълнува... очаква бездиханно сприхав смях и полет на метли.

    И сякаш, може би желано, в далечината нещо издрънча и глас на котарак, фалцет замесен със сопрано, в мрака пропищя. "Мяууу!". "Сссс! " — повтори ехото, потрети, търколи се и по земята счупен звук, а в тъмното едничко пламъче засвети и към къщурката в Магичната гора вещер на метлата долетя.

      — Най-после! — паякът облещи ред по ред очи, — Ставай Старо! Как пък не се стресна! Ей го! На метлата младост долетя. 

         — Не е младост! —  Вещерското го сгълча.

За онези, още слепи, леко кривогледи, непрочели хиляди листа от човечески истории, не е ясно, но за останалите, леко побелели от уморили се да чакат чакала, които знаят, но засега за незнанието нехаят, това си беше нашата позната къщурка, често приютявала в кривия си търбух веселите вещерки, без които човешкият живот щеше да е черно-бяла картина в сива олющена рамка.

      — Не е Младост! — преповтори Вещерското, —Знание е...Префърцун! От него носа ми прокапва и керемидите ми опадват...

      —Че ти нос имаш ли? — поинтересува се, напълно искрено паякът.

      — Имам, за такива като теб, дето ги надушвам къде са ми намотали сто ката паяжина,че да не мога да се отмотая...

През това време от силния писък на Скорострел (така се наричаше метлата на Знание) един от капаците на малките прозорчета, първо потрепери, също като провиснал стар клепач, после се залюля, също като развалена стрелка от часовник и ей да падне...не успя — само увисна малко повече отпреди.

    — Пфу! — изкашля се Знание. Изтупа няколко стърготини от дървобради прилепи, заслуша се в скрибуцането,  изчака Вещерското да намести дъсчените си кокали и най-после открил незасегнато от паяжина и прах място, където да се настани, приседна, опъвайки шлифера си (Чуден шлифер си беше това, но за него друг път) върху дългите си преметнати едно върху друго бедра и веднага размаха пръст:

   — Тц-Тц! И това ми били вещерки! Направо са занемарили Базата! Я да видим...Къде ли са метнали колбите ми, пълни с лепкаво познание?

Колкото и да почукваше с пръст обаче вещерът,  Вещерското не проскърца и не помръдна и милиметър повече. Не му се искаше Страст, Муза и Емоция (определените му от Вещерското старшинство пазителки) да изиграят пълнолунен троен казачок и да изпият запасите си наведнъж...А после треска по треска щяха да го лепят цяло едно хилядолетие.

  — И ти, Старо, като тях! — усетил недоволството на къщурката промърмори Знание. Вещерското проскърца протяжно и в отговор изтърси малко прахоляк върху зализания нагоре, приличащ на връх на лепкав сладолед, бретон на вещера.

  Навън, наконтилата се за вещерски щуротии Луна, премигна невидимо няколко пъти, прикрита зад пушести забулени облаци, потрепна с невидимите си уши и...

   — Фиууи! — гръмна Магичната гора.

  — Оииии! — повтори черното небе. Почти едновременно и едва на косъм разминали се с коминчето на Вещерското две вещерки изиграха спираловиден танцов дует.

  — Здравей, сестрице чаровна! Ти, днес, май си много любовна... Такава розова, пищна, веднага ми се ще да те щипна и стисна! — провикна се едната от тях към другата.

  — Да ти са пълни дисагите с прашна обич, мила моя! Събирай прашецът любовен що ръся по някой чаровен...Но сок от сърце не ще ти даде вълшебното ми канче! —  отвърна и полушеговито другата.

 — Дано, Страст вече е дошла за срещата...От нейната медовина ми се пълнят и гърло, и  душа...А от теб и трима да омотаеш, половин капчица елексир не ще ми дадеш...

И докато се смееха на оригиналните си (според тях си) шеги,  кръстосаха дръжките на метлите и побутвайки се една с друга успяха да се проврат през зейналия отвор на къщурката.

 — Фиуууи...

 — Оииии...

 — Тук, Знание бил! — едновременно извикаха те. Късата, розова коса на едната, контрастираше с дългата влачеща се, като старо червено вино грива на другата. 

 — Добра среща Любов и Обич. — сериозно и замислено ги поздрави Знание.

 — Ех, брате! Твоята сериозност все така влияе на моята игривост. — подкачи го веднага вещерката Любов. Тя от дълго време дебнеше онзи миг, в който Знание ще заспи. Искаше да го омотае с любовен елексир и се надяваше да си пийне ново питие, забъркано от  любов замесена с познание.

  — Трябва да се внимава с консумирането на чужди бъчвонки! — веднага я сгълча Обич, отгатнала намеренията на сестра си.

  — Да! — съгласи се вдървено вещерът, — не е за всеки лепкавото ми познание.

Любов само се засмя кокетно, намести малката си, във формата на сърце, метла в ъгъла на таванчето и се спусна гъвкаво, настанявайки се възможно по-близо до вещера. Обич остана да си виси във въздуха на своята тежка Дълголетие. Когато още бяха малки, двете близначки не получиха силите си едновременно. Вечно сприхаво бързащата Любов награби за миг, каквато метла видя пред очите си, докато Обич, съкрушена, че вещерските сили закъсняват, избира дълго своята, докато не откри такава, направена от най-тежкото и прастаро дърво.  Само в ръцете на Обич, метлата летеше, и то, и двете не обичаха височината, заради това се носеха най- ниско от останалите, на границата между небето и земята.

  — Да знаете, случайно, къде Пазителките са ми оставили запаса от колби? — предпазливо попита Знание, след нормалното и скучно поздравяване.

  — Едва ли ще разбереш, докато не се появят. — отговори Обич. — Питието ти от лепкаво познание, въобще не е любимо на нашите сестрици. Със сигурност са го навряли в най- дълбокото, най-тъмното и най- безинтересното място в Сборището.

  — Хайде, докато чакаме да се появят...А те ще го направят, защото Вещерското вече е изпратило съобщение...— предложи Любов, — да ни разведриш с някое от  твоите най- пресни историйки.

Вещерката Обич извъртя очи, а те се преметнаха, също като онези Виенски колела, които хората използваха, за да генерират нови емоции, но си замълча. Тя, някакси реши, че история от вещера е по- полезна от такава, която да разкаже нейната сестра.

  — Но, разбира се, разбира се. — твърде оживено се размърда Знание на мястото си. Той се огледа, после сякаш му беше неудобно, преметна краката си отляво-надясно и обратно, а накрая, реши, че това не е достатъчно и се изправи в цял ръст, спусна лъскавия си шлифер и започна да разказва с присъщото му сложно и подплатено с научна тежест многословие :

  — Има си едни такива дни, когато при човеците знанието и емоциите се объркват и стават на едно ниво с животинското царство. Гледаш ги, тия ми ти човеци, намиращи се  на върха на живата пирамида, а всичко, което става в Невидимото, като се обърка с Видимото и се чудиш, дали Създателят не е използвал остатъчен материал от всичко, че е създал такива същества, хем да владеят, хем да са завладени...Но... Мда ... Да се върнем към историята...

Точно в същото време вещерката Любов се засмя кокетно. Тя слушаше, но много по интересно и беше как един паяк плетеше мрежата си във формата на сърце и поглеждаше гладно с няколкото реда очи към бръмчаща наблизо вещерска мухола. "Любовта поражда любов." — си мислеше вещерката.—" А от трупането на любовта се излюпваше обичта. Какво ли пораждаше, обаче познанието? Може би, така се излюпваше знанието за цената на целия този процес..." Вещерката така и не стигна до края на пътечката от завладели я мисли,.. Остави ги просто да си изтекат през ушите и, също като вода през широко ренде. Тя изцяло обърна вниманието си към разказващия.

  — Та разхождам се аз, из онези малки залесени пространства, които човеците наричат гордо паркове, точно в такива дни. Наблюдавам. Животинското царство омесило се, примесило се с човеците. Шум и бърборене те бомбардират залп след залп. И  сред всичките тези какафонии гледам една сврака в клоните на дърво. Объркала се е нещо.- си мисля. Самотна е свраката. Няма наоколо нейни сестрици, но това не я притеснява. Тя си танцува по нейните си правила. Свраката скача, скача, повърти си опашката, разтвори пера, изкряка наперено и пак подскача ту на два крака (най-вече на двата), ту вдигне единия, така за елит, да не би да кажат другите свраки, че е проста будала, а не хитра. После пак същото. Е, отвреме навреме някой скорец се обади, ей така, да и отнеме от каймака на желанието, че да се поспре, но свраката веднъж научила се да повтаря своите движения, с всяко крякане и повторение си вярва все повече и повече и вече никой не може да и отнеме "звездния миг". Само врабчетата* прелитат като на замотала се люлка (или развалено махало) през клоните. Кацат на земята, вдигнат малките си главички и се заглеждат в  танцуващия и крякащ пернат актьор, подскачат около оста си на едно краче, сякаш да повторят някое движение, а после превиват вратлета и зачоплят земята в старанието си да изровят някоя забравена люспа от слънчоглед, захвърлена от човеците, наредили се по пейките, също като лястовици, готови да отлетят на юг.

 Разбира се в това време из парка щъкаха разнородни представители на живата (и не само на живата, то си се знае) природа. Някои се бяха настанили на върха на хранителната пирамида, други чоплеха в най- мижавите и дълбини, трети - невидими за окото на голяма част от така наречения хищнически елит, навлизаха в зоната на имунитета и започваха битка за надмощие...И всичко това за една люспа храна, която и да не успееше да засити глада им за още, то поне (чисто психологически... доколкото имаха съзнание) ги издигаше с милиметър по отгоре до заветната социално обоснована хранителна стълбица на собственото им съществуване. Никой не го вълнуваше хореографията на свраката...Може би, само някое от онези лигавещи се, малки същества, по презумпция, намиращи се на върха на хранителната пирамида и ревящи за всичко и от всичко.

 Разбира се, когато родителката чуе своето незаменимо и най-скъпо същество да фъфли с полупразната си , само с няколко зъбки устица: 

 — Мама, п'иче, смешно...птшш...иче!

Тя, някак интуитивно усеща и съобразява,че малкото вече е с една крачка по-умно, тоест изкачило се е малко по нагоре по социалната стълбичка, и примирително го потупва или по пухкавата бузка, или по крачетата, приемайки същата интонация на гласа:

— Да, маме. Да, пиленцето ми! Това  наистина е едно смешно птиче.

И изведнъж, недалеч от всичко случващо се едновременно на няколко нива, в гъмжилото от човечески маса се чува:

—  Извинете, госпожо, но пазара не е само ваш!  Защо повишавате тон? Какъв пример давате на детето си?

— Аз ли? Какъв пример давам?! Може би същия, който Вашата майка дава на Вашето дете, като бутайки мен се опитва да мине през моето дете, и в същото време прави  забележка да се преместя, за да може тя да си се издокара до нивото на "готина баба" и  да купи "нещичко на душичката ми"( сещайте се за  някое от онези светещи джунджирии, които много се харесват на малките човечета,но нямат никакво практически възпитателна цел)  настъпвайки още поне трима други!

  Тук, Знание спря да разказва, сякаш да преглътне някоя по- горчива глътка познание. После се загледа в пърхащата безпомощно с крила вещерска мухола, заплела се в любовното сърце на паяка и вече преглътнал, каквото му беше заседнало  пак продължи:

  —Такъв е светът на "хищническата класа", тръгнала на пазар, да изкачи някоя социална бърчинка в очите на себеподобните!  Скъпи сестрици, максимата "Моето е по-по- най- най! "  е  "речникова императрица", пред "Чуждото - кучета да го дърпат!".  Човешкият елит на върха на хранителната пирамида има своите социални особености и често те се проявяват точно в равнището на комуникацията, чрез сблъсъка на пространствата:  лично с лично и семейно с обществено. ( Това не помня от кое буре го извадих, но пък ми хареса вкусът...) Не е като при свраките -  нека си повтарят представлението, докато са живи!

Що се отнася до нашите човечки на пазарището в цялото многообразие от видимата и невидима хранителна пирамида, то потърпевшата,( тази, която я питаха за примера) реши, че не и се нрави ролята, както при свраката, да е от "простите будали" и напусна сцената, игнорирайки  агресивно - пасивните послания на  "мнимата жертва".

 — Ех, брате,брате! — преметна розовия си бретон Любов, — И на нас напоследък не ни е много лесно с подобни примери...

 — Ти не се мазни! — прекъсна я сестра и Обич, — При теб нещата вървят - и за пет минути да е любов, пак ще изкяриш. А аз, откъде да трупам прашец, че да стане обичлив елексир, като двойката влюбени човеци трябва поне година- три да се любят в твоята градина...

Вещерът Знание смръщи вежди. Не му се нравеше да му прекъсват поучителната история, от която всеки можеше да си претока малко познание, че да задоволи и най-пресъхналия разум...Е, да пиеш от тези колби не винаги беше безопасно, но пък разминеше ли се с малко, значи  спокойно можеше да си цокаш, също като бебе от биберон.

  — Е...свързано е и с вашата специалност на елексири тази история. Да продължа, мисля...

  — А! Давай си нататък. — махна с ръка Любов и добави. — Ти, ако ли забелязваш на Обич,то ще ни пораснат бради, като на хилядолетни влъхви. Вещерката Обич нищо не отвърна. Тя бе примижала и сякаш виждаше някъде надалеч, макар и физически да беше във търбуха на Вещерското.

 — Сред гълчавата на пазарището така се обърках, че случайно да се слея с един човек. Много замислен ми се видя. Навел ниско главата си, също като костенурките, когато постоянно ги нападат - навел я така, че едва ли не ще потъне между раменете. Реших даже, че е открил нов вид познание, което не съм успял да забъркам дори и аз, а той...За някакви си картофи ... При това недоварени или сурови... - тук вещерът пак прекъсна своя разказ, свъси вежди и присви очи, чийто поглед беше отправен към паякът в мрежата и вещерската мухола. Но само миг продължи мълчанието му и той отново подзе, - Та...Не съм много точен, но ще продължа. Върви си ей така и мисли този ми ти човечец: "Купих аз два моркова. Вярно, големички, но моята няма да разбере. И лучец, че бе привършил. Бамя нямаше, затова ще сложа зелен фасул. Доматки - два. По-меките от четирите в торбата. И какво забравих?  Докато си мърмореше този, на вид не много млад, нито много стар човек се загледа в двама млади, които се бяха настанили на една пейка. Седят и вместо да се прегръщат, да се гледат в очите, осветени им лицата от тези екрани, по които днес всички човеци са луднали. " И това ми били млади, влюбени"- пак си помисли  човекът, забравил че до сега бе пресмятал храната, която носи в чантичката си. - " Вместо да обръщат внимание един на друг, обръщат внимание на тик-ток,фейсбук и те ти  там разни ... Интернет е по- важен от дихателната активност. После по някакви си селфита показват ревност...Ти с тази си се снимал! Този пък ти е лайкнал със сърце поста...  И всичко това по чата! И кога се огледат, ще са прегърбени от живота, прегърбени от неволята и няма да знаят без Интернет, живи ли ще са, умрели ли...

    И точно в този миг, когато цялото внимание на участниците беше към леещите се думи на вещера, рисуващ с пръст картините на случващото се, Вещерското се разтресе и посипа над главите на гостите си неизброими количества от черен прах, примесен със стърготини. От дългото неизползване на коминчето, в него се бяха настанили няколко мишигриза и бяха завъдили котило. Поотрасналите животинки, събудени от непознатите гласове бяха плъзнали нагоре и надолу и дращеха чувствително по магичните неврони на къщурката. Затова, също както ставаше при човеците, когато нещо дребно задращеше в ноздрите им и Вещерското апчихна така, че се разлетя всичко, което беше по- леко от колби с елексир от познание.

Следва ...