Един от дните

на Боряна Йосифова

Приятен ден, небето изглеждаше сякаш е на кръпки - облаците се бяха разкъсали на късчета памук. Слънцето  прокарваше нежните си лъчи помежду всяко облаче и галеше земята с топлината си. Всичко  бе почнало както обикновено, всеки бързаше за някъде и в старанието си да не закъснее  пропускаше толкова много. Никой не забелязваше, че дърветата са разтворили зелените си листенца, а сладкопойните чуруликания на птичките, които току-що се бяха върнали, не бяха чути. Общо взето всичко си вървеше нормално. Единствено едно куче смущаваше ритъма, в който се движеха всички, защото се бе разлаяло и дразнеше с негодуванието си минуващите. Едно детенце притича през улицата, а гласчето му се чуваше силно и ясно:

- Мамо, мамо, мамо... - викаше то. Никой не се обърна да го погледне, а то продължаваше да вика още по-отчаяно:

- Мамо, мамче, мамо, къде си?... - oтново никакъв отговор. Очичките на детенцето се изпълниха със сълзи и то заплака при мисълта, че е изгубило своята майчица. Долови ритъма на всички забързани хора и от плашещия такт закри личицето си с ръчички. Сълзиците му се стичаха по малките пръстчета и пълниха детските му шепички. Внезапно то избърса очите си с ръкавче и се огледа за фигурата на своята майка, но виждаше само непознати за него изображения, едни намръщени, а други - странно усмихнати. Тези изображения бяха  човешки физиономии, които гледаха право напред, като в тунел, без да могат да видят какво има извън него. Единственото, което долавяха със зрението си бе бялата точка в края на този тунел. На малкото детенце тези физиономии не му харесваха и затова то затвори очи и викна с всичка сила:

- Мамче!!! Мамо, къде си? - то скръсти ръчички и погледна към небето. А слънцето спусна един от своите  нежни светли лъчи. Той погали детската главичка и стопли невинното сърце. Небето се изясни и облаците се стопиха, както захарта в гореща чаша вода. Някой  дръпна детето към себе си и го грабна в обятията си, а то извика:

- Мамо!