Sep 29, 2017, 9:03 AM  

Зелената бележка 

  Prose » Narratives
496 0 4
15 мин reading

Ранното ставане винаги ми е било проблем. Леглото ме зовеше тъй сладко, идваше ми да се увия в чаршафите и да продължа да хъркам докато слънцето е високо в небето. За жалост трябваше да ходя на работа.

Изключих алармата – беше шест и половина, скочих от леглото, взех душ и си облякох работните дрехи.

Изядох набързо купа с овесени ядки с мляко, излязох от вкъщи, качих се на раздрънканото си Мицубиши и след точно осем минути бях на улица Блийч. Намираше се близо до центъра на Бингамтън – град в Ню Йорк.

В квартала живееха бедни хора - повечето чернокожи и латиноамериканци. Паркирах колата пред четириетажната сграда, където работех от около два месеца и влязох вътре.

Тялото изстиваше бавно в топлата, лятна нощ докато накрая температурата му стана еднаква с тази на асфалата отдолу. На улица Блийч, някакъв чернокож мъж бе застрелян. Казваха, че бил наркодилър и негови “колеги” го били убили. Случило се беше предишната седмица. Държаха го да лежи дълго на асфалта в локва кръв докато събираха улики. Хората от квартала се събраха отвъд жълтата полйцейската лента с надпис: “Полиция. Не Премнавай!” и наблюдаваха смълчани. Има естествено уважение пред смъртта на другия, пък бил той и наркодилър, има нещо свещенно в нея. Има нещо свещенно в страданието на старата му майка, която ридаеше, успокоявана от близки и познати. Хората от квартала стояха до късно. Разпръснаха се чак, когато времето се рязвали и от буреносните облаци на небето рукна дъжд. Тогава беше, когато отнесоха тялото на застреляния. Гледах репортажа по телевизията.

На следващия ден около мястото все още имаше лента, когато паркирах, за да отида на работа. Полицаи сновяна насам-натам. Дъждът бе свършил добра работа и бе измил кръвта от асфалта.

...

Този ден щях да работя на последния етаж. По принцип ако някой решеше да ремонтира всички апартаменти в сградата, би трябвало да започне най-отгоре. Ние обаче работихме на парче. Това беше така, защото шефът ми, който беше купил сградата успя да изгони немателите един по един най-напред от по-долните етажи. На всеки етаж имаше по четири апартамента, които трябваше да ремонтираме. После шефът щеше да настани “братство” - момчетий от университета в града, който членуваха в една група, заглавието на която се изписваше с гръцки букви.

В сградата не бе останал никой освен едно семейство на първия етаж, което щеше да се премести тази или следващата седмица. Щефът ми беше проявил човещина и им беше дал повече време докато си намерят ново жилище. Имаха три момчета, които отвреме навреме пускаха алармата и тя се разпищяваше, та пожарникарите трябваха да идват. Бащата пушеше нервно в коридора и цигареният дим се извиваше по стълбището до етажите нагоре и бявно си поправяше път по коридора до другия му край. Стигаше и до мен. Имах чувството, че цялата сграда вонеше на цигарен дим. Няколко пъти направих забележка на мъжа да не пуши вътре, но на него не му пукаше. Все пак се радвах, че това семейство живееше все още в сградата, защото прашните коридори с разхвърляни навсякъде боклуци и стълбище с примигващи луминисцентни лампи ме караха да усещам сградата призрачна.

Качих инструментите си в апартамента, където щях да работя този ден и заключих вратата зад себе си – за всеки случай. Апартаментърт се състоеше от кухня, свързан към него хол и спалня, свързана с хола.

Навсякъде беше пълно с хлебарки. Бяхме пускали “бомби”с отрова в апартаментите и бяхме наръсили целия под в коридора, но все още имаше много хлебарки - гъмжеше направо. В кухнята, бяната, в стайте. В цялата сграда беше така. Пълзяха по стените като пръскахме с боя и оставяха диря след себе си. Настъпвах ги и ги размазвах машинално, когато ги видех.

Сложих телефона си на кухненския плот и пуснах да свири музика. Така работата е по-лесна. След това започнах.

Първо нарязох балатума на кухнята и го навих на рула, после дойде ред на мокета в стайте и изолацията под него. Наредих всичко в средата на кухнята. Махнах мивката в банята и шкафа под нея, шкафчето с огледалото и после тоалетната чиния. Щях да използвам тоалетната в съседния апартамент. Мислех си докато работех...

...

Как може някой да оставеше хората, които живееха в сградата сред това гъмжило от хлебарки? Не беше ли част от задълженията на управата на сградата да ги премахне? Или бе достатъчно да събират парите от наема? Какво ознчаваше да ти събират парите за наема? Това включваше ли някакв обещание от страна на хазяйна? Или когато някой дойдеше, с достатъчно пари и план за инвестиция, предлагайки добра сделка и кажеше:

–Аз искам да купя сградата.

Тогава собствениците биха ли приели да сключат сделката, оставяйки наемтелите си на пройзвола на съдбата?

...

Под балатума в банята имаше два сантиметра дебел талашитен плот. Играх си час и половина да го режа с циркуляра и да го подпирам оттук-оттам с козия крак, докато го измъкна на парчета. По такъв начин после можех да сложа циментова плоскост на пода и после тези, които идаха след мен да налепят плочки отгоре, без да станат много по-високи от кухненския под.

Пренесох всичко, без тоалетната чиния до приземния етаж и го хвърлих в контейнера за боклук отвън...

След като собствениците се договарят, те взимат парите и си тръгват, зарязвайки всичко. Техните наематели са оставени с нов хазяин. Понеже хората живеят без договор – това е практиката в бедните квартали, където могат да те изхвърят от апартамента ти всеки месец, те са оставени на милостта на новия собственик. Един ден те получават в пощенската си кутия бележка, нписана на зелена хартия. Тя ги уведомява, че трябва да се изнесат до следващия месец.

- Къде ще отидем?- питат хората. Хазяйнът не си дава труда да им отговори. Бележката говори:

- В още по-бедните квартали.

- Но там има наркодилъри и се стреля през нощта.

- Хазяйнът е в правото си, сградата е негова. В мене е силата.- реди бележката...

...

С шпакла минах всички стени, изчиствайки неравностите и лющещата се мазилка. После с joint compound запълних дупките. Работех бавно и внимавах да не изпусна и най-малката неравност. Към един часа на обед свърших. Междувременно бях огладнял.

Слязох долу и отидох до близкото магзинче. Поздравих продавача – арабин, с “Асалиям малейкум”. Продавачът знаеше, че не съм мюсюлманин, но се усмихна на учтивостта ми.

- Малейкум асалйям- отвърна той. - От обикновенното ли?

- Да, - казах аз, докато изваждах една бутилка Кока-Кола от хладилната витрина в дъното на магазина.

- Напредвате ли с ремонта?- каза той докато слагаше в един пластмасов контейнер пържен ориз, после добави парчета пиле със сос отгоре. Винаги ми слагаше повече месо, отколкото ми се полагаше, толкова явно струваше любезността ми.

- Скоро ще сме готови с апартамените и тогава ще започнем с кордора. Общо взето седмица и половина-две ще сме тук. - казах. Винаги говорех в множествено число – не исках да се знае, че работя сам през по-голямата част от времето.

- Кога се нанасят момчетата? - попита ме той за кой ли път. Едни хора си отиваха, други идваха, но за едно магазинче беше важно клиентите да остават.

- Някои от тях може би ще взимат класове през лятото. Сигурно в края на Май ще започнат да идват. - това беше след три седмици - Би трябвали да сме свършили дотогава.

Върнах се в апартамента и се наядох набързо, накрак, далече от хлебарките, като прокарвах храната с Кока-кола. Не обичах Кока Кола много но без кофейнът щеше да ми се доспи и да стана муден. Но нямах време за почивка. Знаех, че моят колега Омар ще дойде към шест часа с количката и дотогава трябаше да съм готов да свалим печката, хладилника и тоалетната долу на приземния етаж. Тоест всичко друго да е свършено. По-късно щяхме да натоварим всичките електроуреди и тоалетни на новия пикап на шефа и да ги извърлим на бунището.

Донесох от мазето две циментови плоскости за банята. Разкройх ги и ги изрязох, за да паснат на пода после ги завинтих с гайковера.

После махнах всички брави – щяхме да сложим нови и старите ги изхвърлих, нищо, че работеха.

Изхвърлих всичко от шкафовете в кухнята и ги измих добре с наважнена гъба. Те щяха да останат на първо време – в последствие може би шефът щеше да ги смени. Почистих вградения гардероб в стпалнята.

Обичах тази фаза от работата. Винаги си намирах “ценности”. Освен забравени стотинки, които прибирах по джобовете си, намирах всякакви интересни джунджурийки. Този път нямаше кой знае какво – една чашка за текила, която си оделих да взема, две детски колички, които се поколебах, но в крайна сметка изхвърлих в контейнера за боклук. Имаше комплект ножове, чиний и тенджери, но и от тях нямах нужда. След като проверих добре дали няма нещо друго, което да ми бъде от полза, продължих...

Ето например и в моя квартал имаше много студенти. Те плащаха повече за наем отколкото хората, които живееха постоянно там. Знаех, че фирми изкупуваха имоти, за да ги дават под наем на студенти. Аз бях без наемен договор. Изтече преди година и хазяйна ми не поиска да го поднови. Как щях да се почувствам ако ме изхвърлеха на улицата като тези хора от сградата, където работех? Аз поне бях сам, отговарях за себе си. Нервния баща долу с трите деца, жена и стара майка – сигурно щеше да му е по-трудно да си намери квартира за такова голямо семейство на прилична цена – дори и в гаден квартал.

Изметох пода, после минах с прахусмокачката – пода, стените, ъглите, в килерите, в една малка нисша, където беше бойлера,– въобще навсякъде където имаше прах. След това обърсах и с навлажнена гъба.

Работех като машина – знаех какво да правя, всяка стъпка от процеса, минавах през необходимите действия, а музиката си свиреше .

Какви ли хора бяха живели тук? Малко беше останало като спомен от тях. По стените имаше рисунки с химикал и следи от детски ръчички. Това обясняваше и играчките, които бях изхвърлил.

Завързани за канап на пирон на стената имаше два кръста. Взех ги в ръка. Кой оставя кръста си да виси на стената, запитах се? Хора, които имаха много кръстове и за които тези бяха просто ненужна дрънкулка или хора, които не вярваха вече в Бога, за които кръстовете бяха само джуджурийки? Или които оставяха Бог да пази, тези, които идваха след тях в апартамента? Какъвто и да беше случая не исках да изхвърлям кръстовете, затова ги оставих отгоре на кухненския шкаф.

...

След почистването опаковах шкафовете на кухнята с найлон, за да са предпазени като пръсках утре с боя.

Утре ми оставаше да шкурковам там, където бях шпакловал с joint compound, да намацам с primer и после да напръскам навсякъде с боя. След това, като изсъхнеше боята щях да сложа ламиниран паркет на пода.

Влязох в банята. Измих добре ваната с гъбичка и препарат, после опаковах и нея с найлон. Погледнах си часовника – беше пет часа вечерта. Имах един час докато дойде Омар. Отидох пак до магазинчето на арабина и си купих някакъв сок за пиене.

Проверих дали колата ми е все още на мястото си и после се качих горе.

Знаех, че повече от хората в старата сграда живееха подпомогнати от държавата – получаваха помощи. Най-гадното е да получаваш помощи. Тогава наистина си ограничен да живееш в гадни квартали – с престъпност, гадни болници и училища. Където няма работа. Където има наркодилъри и се развива специфична ценностна система свързана с оцеляане в този квартал. Получава се един затворен кръг, от който е трудно да се излезе. Това което може да го разчупи са работни места – хубави работни места. Но работодателите започват да се съмняват дали си струва да се създават работни места там, дали на хората в квартала може да им се гласува доверие. Особено ако работата е свързана и с изхвърляне от домовете им на техни приятели и познати. Не може. Тогава те извикават някой друг да свърши работата. Мен. И хората от квартала ни намразват затова. Ние не сме толкова раззлични – аз съм само малко по-добре от тях, но те ме мразят и искат да си го върнат. Мразят и шефа, този, които е изхвърлил приятелите им на улицата. Искат да си му го върнат.

...

След половин час Омар се появи с количката. Той е чернокожо момче на двадесетина години, с живи очи, и буден ум, но доста слабоват за строител.

Огледа се наоколо и вместо поздрав подсвирна и после каза:

- Бая работа си свършил.

- Горе-долу. Хайде да сваляме нещата, че вече се стъмва, а не искам да си тръгвам по нощите оттук. Опасно е.

Омар ми помогна да сложим печката на количката. Свалихме я долу по тясното стълбище, внимавайки да не одраскаме стените. По-същия начин мина и хладилника; тоалетната чиния свалихме на ръце.

Когато бяхме на приземния етаж се появи шефът. Той беше собственикът-акула. Нямаше вид на такъв. Обикновен човек – средно висок, с очила, миловидно лице и къса, черна коса. Носеше дънки и евтино яке от изкуствена кожа. Не прилича на герой, излязъл от роман на Дикенс. Защо гони квартирантите на улицата - той представлява фима. Ако не купува имоти и не ги дава под наем с печалба, ще го уволнят. Друг ще дойде на неговото място. Ако фирмата фалира, друга ще се пръкне на нейно място. И така до безкрай.

Шефът се приближи до нас и ни поздрави:

- Здравейте момчета!

- Здравей Крис! -поздравихме го с Омар.

- Върви ли работата? – попита ме шефът.

- Да. Всичко е свършено. Утре продължаваме с боядисването. - му отговорих делово.

- Добре, добре. - каза Крис и тръгна да се качва по стълбището да види апартамента. Ние с Омар го последвахме. В апартамента шефът разгледа кухнята – дали пода е чист и стените добре шпакловани и дали шкафовете са покрити както трябва с найлон. После се извърна към нас:

- Момчета, аз имам малко пари за вас. Роби, ела насам – отидохме в другата стая. - Нека погледна - той извади един тефтер, в който си записваше колко ми дължи - можеше да използва телефона си, но бе малко старомоден. – Имам да ти плащам за четиридесет и осем часа. Колко работи днес? - Крис знаеше, че може да ми вярва с часовете.

- Днес са девет часа и половина - пресметнах аз

- Добре. - той си мърмореше – педесет и седем и половина по дванайсет – прави $688.

Той извади пачка пари от джоба си и отброй седем банкноти от по $100. “Бенджаминки”. Даде ми в повече. Щедър е. Фирмата можеше да си го позволи. И двамата лъжем държавата с някой долар. В пачката му останаха доста пари.

- Отиди и викни Омар да дойде при мен – каза Крис. Кимнах и излязох.

- Взе ли парата? – попита ме на шега в кухнята Омар. Преди да мога да му отговоря вратата се отвори и в апартамента влезе непознат мъж с кърпа на лицето.

- Тук никой не живее. Сбъркал си– каза Омар, но вече бе разбрал, че мъжът не се е объркал.

Той влезе и затвори вратата след себе си. В лявата ръка държеше пистолет. прехвърли го в дясната. Не каза нищо. Оръжието говореше вместо него.

Явно мъжът бе видял луксозният пикап на шефа да спира пред вратата. Това е единственото нещо с което може да се разбере, че Крис е мениджър в компанията. Сигурно мястото отдавна е набелязано. Какъвто и да бе случая, Крис бе виновен, защото никога не заключваше външната врата на сградата. Светатите лампи в апартамента, бяха обозначили къде се намираме.

Омар изглеждаше уплашен – по лицето му си личеше. Не можех да видя моето лице, но предполагам, че е било подобно на неговото.

- Знаеш ли, ние тука сме само работници. Шефът е оттатък. – каза бавно Омар, без да отлепя очи от пистолета. Голямо, черно оръжие.

Обирджията – чернокож мъж се замисли за момент и после ни кимна да вървим.

Тръгнахме бавно пред него. Заведохме го в хола. Крис го нямаше там. Чухме гласът му от спалнята. Влезнахме в стаята. Крис говореше по телефона, но като видя мъжът и оръжието му прекъсна разговора си.

Обирджията красноречиво разклати пистолета. Там бе силата.

- Нещо изникна. Ще ти звънна по-късно – казва в телефона Крис. След това затвори. Попита непознатия: - Какво искаш?

Обирджията се усмихна, видя се през кърпата. Пистолетът обясни какво иска.

- Нямам пари. – каза отчаяно Крис.

Непознатият стреля в земята. И тримата ни, застанали до стената подскочихме. Не знаех, че един истрел от пистолет може да напълни стаята с толкова много пушек. Когато погледнах в земята видях в пода малка дупка, която преди не беше там.

Непознатият насочи пистолета в корема на Крис.

- Познай къде ще стрелям следващия път? - попита пистолетът.

Крис явно разбра езика му, бавно кимна и още по-бавно бръкна в джоба си и извади пачката с пари. При вида ѝ обирджията се усмихна отново. Пристъпи към Крис, протегна се и взе парите.

След като ги прибра във вътрешния джоб на якето си мъжът започна да отстъпва назад. Ние го последвахме като хипнотизирани до кухнята. Той отвори външната вратата и вдигна дулото на пистолета леко нагоре.

Заковахме се на място. Мъжът махна с пистолета като за поздрав и затвори вратата зад себе си.

Тримата стояхме известно време, слушайки го как се отдалечава по коридора и после слиза надолу по стълбите.

- Защо го доведохте тоя при мене? - попита ни Крис. Изглеждаше готов да ни удари.

Ние с Омар не отговорихме. Прекалено уплашени бяхме все още.

- Ще викаме ли полиция? - попитах най-накрая.

- Никаква полиция - каза Крис мятайки кръвнишки поглед към мене. - Взимайте инструментите и се изнасяйте оттука. Заключете външната врата долу.

После той си тръгна.

С Омар го последвахме, нарамили инструментите. Когато излизах от апартамента, взех от кухненския шкаф кръстовете, където ги бях оставил преди това. Като минавах покрай една черква, не знам каква беше, в Бингамтън има сигурно стотина различни черкви, ги сложих в пощенската им кутия. Те щяха да знаят какво да правят с тях.

Карах известно време бесцелно из града. Трябваше ми време да помисля и да се освободя от напрежението. Накрая свих в моята улица. Паркирах пред нас. Когато се качих по стъпалата на верандата в къщи и проверих в пощенската кутия видях зелена бележка. Разгънах я. В нея пишеше, че трябваше да се изнеса до края на следващия месец.

 


 

 

© Роско Цолов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Иха колко важни въпроси... Всеки намира различни отговори за себе си. Както казват - за някои няма чудеса, а за други - всяка случка е чудо. Да си кажа честно, малко го промених този разказ - този стана много тъжен, но няма да го препубликувам.
  • А къде се помещава Бог?Защо остави сина си на кръста?Има ли Изход?Защо-злото побеждава?Защо парите са ной-важни!!!Колко са Апостолите??
  • Защо? Знаеш ли - донякъде е истинска история. Радвам се, че си прочела отвъд описанията за работата - те са малко скучеи и си сигнала докрая
  • Да си призная честно, стана ми много тъжно.
Random works
: ??:??