ФЕНОМЕНЪТ

        Все още лято - трети септември 1993 година, петък.  Рая се върна по-рано от работа - към 20.30 часа. Тя беше бизнес дама и работното й време  беше денонощно. Работата й беше много, нямаше зад гърба си никого - нито партньор, нито партия. Тя вярваше в себе си,  в съдбата си и най-вече в Бог, но в никакъв случай в религията до фанатизъм. Имаше си нейна теория. Тази вечер се чувстваше  леко и спокойно, не беше уморена. Прибра се в подредения си дом, винаги чист и много уютен. Живееше със сина си, но той беше вече пораснал - момък за женене, хубавец, весел, все търсеше приключения, харесваха го момичетата и той не си поплюваше, въртеше ги по две, по три. По това време отсъстваше от къщи, беше някъде с приятели.

        Рая се изкъпа и преоблече – черен копринен клин, а над него жълта рокля от трико, на която ресните започваха от края на бедрото й. Обличаше се модерно, по-младежки, но винаги стилно, слагаше по-малко и  от кокетството. Тя изглеждаше много по-млада от възрастта си, не повече от тридесет години, а всъщност беше на четиридесет и три. Средна на ръст, със спортно тяло, стегната и с много силни кафяви очи, лицето й беше очи, излъчваше чар.

        Не се хранеше много,  не обичаше да се храни обилно, хапваше нещо набързо, вечеря - домат със сирене, любимото й ястие.

        Седна пред телевизора, отпусна се и грабна да чете нещо. Телефонът й звънна, обади се Тина - нейна служителка, която смяташе за по-близка, бивша съпруга на брат й, попита я дали може да дойдат с приятелка за малко. Рая нямаше време да посреща много гости и затова на примависта се съгласи да дойдат. Пристигнаха, покани ги, почерпи ги нещо и започнаха да си бъбрят съвсем безсмислени неща. На Рая й стана  скучно и веднага предложи да ги заведе на вилата си.

         А вилата  беше сред гората в ловен резерват. Някога я беше открила, една незавършена къща сред гората, купчина тухли и нищо друго. Издигната на по-висок баир, над самата гора, с южно изложение, а пред нея - прекрасно езеро и   гъсти зелени дървета. Когато я видя за първи път, беше през пролетта. Пред незавършената къща имаше гола поляна -фантазия в злато, килим от минзухари и горски теменужки, картина от приказките. Не можеше да откъсне очи от този прелестен, самороден пейзаж  и тя се закле, че тази къща ще бъде нейна, ще я подреди. Не след дълго успя. Завърши вилата, обзаведе я, направи двора като малък парк, с алеи от цветя, големи тераси и беседка, и непременно  дворна чешма. Превърна този изоставен горски кът в малък оазис.

        В нея посрещаше всякакви гости - политици, бизнес партньори, приятели, роднини, имаше постоянен персонал, който живееше там. Когато не пътуваше, всяка вечер спеше там, синът й също водеше приятелите си. Заведението, което беше стъкмила с камина, с кът за забавление –  билярдна маса, шах, табла по някога се ползваше за свободна консумация. Въздухът беше кристален, сутрин, при изгрев слънце, се виждаше ясно живата енергия, а вечер се чуваха гърлените звуци на елените, викайки самките, от време на време, лай на чакали или лисици. Птичият хор беше като музикално оформление на цялата природа.  Диво, но прелестно място - нейната гордост и слабост.

        Пред дома й седеше личната й кола - бяло пежо с  екстри - кожен салон, радиотелефон и всичко останало. За онова време беше престижна кола. Тя имаше личен шофьор, винаги на разположение, но тя самата беше отличен водач, караше смело, стегнато и концентрирано, просто по мъжки.

        Тина и Ирина не чакаха втора покана, всички искаха да бъдат на вилата, те не правеха изключение, с радост приеха.

        Рая запали колата и тръгнаха към 22.45 часа. Вилата беше на  около 50 -60 километра. Бързо се измъкна от града и пое по главна магистрала. Интересно, петък, а след като излезе от града, не срещна никаква кола. След двадесет километра зави наляво, по второстепенен път – междуселски, но добър, асфалтов. Трябваше да мине три села, докато стигне до гората.

         Рая имаше странен навик, по всяко време поглеждаше към небето, несъзнателно го правеше, ненатрапчиво,  може би беше примамена от висините или очакваше нещо, гледайки го, търсеше отговори на въпросите си.

        Тази вечер небето беше много красиво – ясно, дълбоко с големи звезди, светещи в златно, а луната като царица сред тях, излъчваше млечна светлина. Истинска бяла нощ,  сенките  се виждаха дълги и стройни.

        В момента на завиване Рая плъзна поглед над лявото си рамо към небето. Дивеше се на тази нощна красота, но забеляза нещо различно – топка светлина, по периферията й  сякаш излизаха езичета огън. Беше далече и високо.

         -Момичета, погледнете наляво в небето! – каза Рая – Виждате ли нещо?

         -Какво? – обади се Тина.

         -Погледнете хубаво, аз ще намаля, а вие гледайте добре.

Тина и Ирина се втренчиха в небето и възкликнаха, почти едновременно:

         -Да, там има някаква светлина, която се движи към нас.

Рая  очакваше да се случи нещо – интуиция. Тина и Ирина се умълчаха и наблюдаваха топката от небето, а топката много бързо се движеше, сякаш ги преследваше, ставаше все по-голяма и бълващият огън стана съвсем ясен.

        Рая караше колата още по-стегнато, минаваше завой след завой, а покрай  шосето имаше дървета – вишни - хубави, разлистени. Те хвърляха сенките си на пътя,  наредени в редица, като войници. След първото село свършиха завоите и Рая караше по прав участък. Огромната топка огън почти беше до тях, от лявата страна на колата, от нейната страна, но за секунди се премести пред колата, съвсем ниско, даже  не се виждаха вече очертанията й. Присвяткаше пред колата на гъсти импулси, огряваше, осветяваше пътя с пламъчна светлина.

        Рая не се стресна, но не чувстваше тялото си, ръцете й бяха залепнали за волана, а десният й крак на педала за газта. Тя  не се страхуваше от нищо, но сега беше различно, осъзнаваше, че  пред нея се беше изправила невиждана, величествена,  божествена сила… Чувстваше се малка и безпомощна и  някак си инстинктивно бързаше да стигне до вилата, сякаш там ще бъдат спасени. Напрежението в нея беше голямо, мозъкът й работеше много бързо, очакваше да се случи нещо, искаше час по-скоро да разгадае феноменалното огнено кълбо.

        Ирина беше много уплашена, седнала на задната седалка, в един момент  изпищя:

- Намокрих се, много е страшно!

Тина беше седнала отпред в колата, свита на седалката – мълчеше, но  потреперваше. Тя познаваше добре Рая, знаеше, че каквото и да се случи, тя ще запази самообладание, някак си имаше кураж от нейното присъствие.

Стигнаха до второто село. На влизане в селото,  огънят се издигна нагоре, но в края на селото отново се включи и по същия начин придружаваше колата. На влизане в третото село, картината се повтори.

По пътя - никакво движение, никаква жива душа, даже куче или котка не пресече пътя,  никакъв полъх на вятър, мъртвешка, нощна тишина и спокойствие, само моторът на колата си мъркаше тихичко, сякаш да засвидетелства живот.

Рая излезе от последното село и пое към гората, следваше баир и веднага след него се излизаше на равен път. От селото до вилата тя беше трасирала и построила пътя, настлан с бял чакъл.

Колата изскочи на равното, а пред нея - огромен огън, нищо друго не се виждаше, всичко беше в огън, горящ огън. Рая настъпи газта на колата и влезе в огъня. За около пет минути не се виждаше нищо, само поглъщаща огнена лава, която не пареше по прозорците на колата. Неистовите  писъци на жените покриваха цялото пространство в колата, но Рая, стиснала устни - мълчеше, не показваше  страха си, не признаваше даже пред себе си. Пълна концентрация, продължаваше да шофьора без да вижда пътя, сякаш някой друг я водеше, мина без инцидент и отклонение. Чудно!

Изведнъж огънят се разпиля или издигна, никой нищо не разбра и нощта изглеждаше пак същата с красивото небе, а по него, накацали големите звезди с прекрасен бродиран ореол, луната сякаш се усмихваше доволна. Нивите сивееха от стърнищата след жетва, насреща гъстата гора тъмно зеленееше.

Рая намали скоростта на колата,  въздъхна дълбоко и тихо каза:

- Край, това беше.

Тина и Ирина притихнали мълчаха, бледи като восък, гледаха уморено - ни живи, ни мъртви.  Стигнаха до вилата. Рая паркира колата си на светло и първото, което направи, беше да я огледа, търсеше белези от случилото се - нищо, колата беше в перфектен вид, но тялото й беше тежко като олово, от преживяното.

Имаше случайни гости в заведението. Всички бяха изскочили в двора и питаха:

- Какво беше това, какъв е този огън в небето? Вие сигурно не сте го видели като пътувате?

Чуха се различни версии, всеки имаше право на мнение.

Рая продължи да мълчи, пресече двора и уморено  се облегна на перилата на голямата тераса, която висеше над скали. Проектът беше неин и тя обичаше да гледа оттам езерото, гората, небето. Пред очите й винаги се разкриваше страхотен пейзаж, просто симфония от пейзажи. Тази нощ не откъсна очи от небето, палейки цигара след цигара, там  търсеше отговора за случилото се. Към нея се присъединиха Тина и Ирина, държейки в ръцете си по бира, цигарите им светеха като светулки. Рая не пиеше алкохол.

На небето се изписа буква, поне очите на всички, които гледаха, я видяха - буква от кирилицата – огромна буква Г, която никой не разгада, с цвят от млечния път, чудно беше, как той  е дал от своята уникалност.

Изписаната буква седя до зазоряване, постепенно избледня и изчезна. Никой не помръдна, сякаш бяха залепнали по местата си, гледаха я и си пийваха. Не коментираха вече, но Рая знаеше, усещаше, че това е знак за нея, не помръдна от мястото си до първите лъчи на слънцето, но тази нощ не получи отговор.

Следващите дни и години се заредиха събития в живота на Рая, които трудно би могъл човек да понесе. Камък да  беше, щеше да се пукне, или както казва синът на Рая: „Гълтачът на саби не ще  преглътне“,  но тя не се огъна и  все казваше:

- От горе ми дадоха знак, че ще горя в огън, но аз не разбрах и не промених нищо, все пак ще оживея.