Филиз

         В неделя, той прекосяваше площада на града, разминаваше се с хората, вперил поглед в небето. Връщаше се от работа. Беше изморен. Все му се струваше, че ако по-често вдига главата си от обувките, поглеждайки какво става там горе в небето, можеше да открие какво се случва и вътре в него. Но през пролетта, особено през пролетта, сякаш след опушеното зимно небе – очите му ожадняваха за нежност, за цвят, за светлина, за меки бели облаци, напомнящи му  за полетите с детския бял калъф за юрган. Белоснежен беше този чаршаф – със ситни светлосини звездици по него, изработен от фина памучна материя, която при допир с кожата, оставяше усещане за прегръдка. Летеше облакът пълен с въздух, изпълнен с цялата лекота и трепет на небето, на крилете на старото метално легло с пружина, с две пастелни картини на металните рамки. На едната рамка бяха нарисувани няколко мъже, как играят хоро –  хванати през рамене, с бели ризи и потури. А на другата – пейзаж на езеро с платноходка. Обгърнат в пухкавата прегръдка на това хвърчащо чудо, като малък той лежеше с разперени ръце върху него и с блаженото усещане, че се е качил на седмото небе. Прелиташе, пътувайки – ту до езерото с лодката, ту до зелената поляна на хорото, ту до където го отведат мечтите му. Високо, високо, а хората долу му се виждаха, като невзрачни точици.
 И така както си вървеше сега този пораснал мъж, (или пък летеше) съвсем нездраво стъпил на паветата на площада, да кажем в разцвета на възрастта си и си спомняше онзи далечен момент, изведнъж му се прииска пак да лети.  Впери очи в нещо пред него и спря. Покрай мъжа, се плискаше тълпата – наподобяваща работлив мравуняк, всеки нарамил на раменете си болежките на ежедневието, а той стоеше закован на място и я гледаше в далечината.   
 
        Момичето се загърна и седна на тротоара. Думите на попа до трупа в църквата драскаха по гърлото ѝ. Нагоре към устните. Нагоре към очите: "Животът е по-лъжовен от сън."  Сълзите искаха да излязат. Но тя не ги пускаше. Стискаше ги здраво между зъбите си. След миг под ресниците. След още миг... Не можеше. Попиваха равномерно. Да си намерят пътищата. Нека. Така, както попива боята в грунда на картините.  Така четеше и дебелите книги, усвояваше ги постепенно и бавно, но не винаги ги разбираше напълно. Накрая ѝ оставаше от всяка такава книга, от всяка недовършена рисунка, от всяко стремление – разочарованието, че е била на няколко щриха от истината. И там преди тези няколко щриха тя стигаше до себе си, прибираше глава под закърнели крила, питайки се: кое е сън и кое истина? За какво е всичко това? Струва ли си? Покойната беше на 81г. Беше ѝ много близка, а момичето на 31. Твърде емоционална за да види отговорите около нея. Те танцуваха босоного мълчаливо хоро. Но отговорите не стъпваха по земята. Танцуваха между небето и земята, като момци. Прехвърчаха около картините, обикаляха я. Стори ѝ се, че видя от една рисунка разрошените им като корони на дървета глави, от друга силните им ръце, а отсреща ѝ слънцето се сливаше със зелената носия на Родопа. Планината галеше косите им, целуваше светлите им високи чела, а зелената ѝ накъдрена дреха се отразяваше в зениците им. Сълзите на момичето падаха като петна по земята. Тя сви шепи, като започна да ги събира една по една, без да осъзнава, че дори да  бяха бисери, никой  от бързащите нямаше да ги види. Обувките, тракаха покрай бисерите, някои се спъваха в тях, псуваха. Черни,бели обувки, бързо-ходещи кецове, майки, деца, кучета, метли...
 Висеше на хазяйката с един наем, висеше и в магазина с два хляба, висеше на терасата – с главата надолу,  задавайки си най-страшният въпрос: "Искам ли да живея?" Отдолу света не спираше да се движи – ту полудял и опърпан, ту намръщен и безразличен. Как искаше да се впише в него? Рамената ѝ падаха напред, дърпаха я към земята. Хората се прибираха. Студенината се спусна към нея за прегръдка. Момичето потръпна и се загърна в дългата си жилетка. В този момент тя си въобразяваше, че с една картина, ще се спаси. Отговорите се разпръскваха около нея с аромат на люляци, но тя се опитваше да ги събере. Питаше се за още колко време? За седмица? Или месец?  Ако се хранеше по-икономично, може би за месец – не повече. В противен случай потъваше бавно и сигурно, някъде в червените петна на залеза, или още по-лошо – обратно в онази мръсна кръчма с име на слънце. Колко хубаво! "Хелиос". Три ракии, Малката! Викане, цвилене. А после? После – нямаше. Хелиос ги напичаше и претапяше в животни. Някои ръмжаха, за да разтръбят щастието си. Други мълчаливо се преглъщаха. Бяха просто щастливци! Предпочиташе да е нещастна.

– Искам да купя картина.
Момичето вдигна мокрите си ресници. Стори ѝ се, че чу гласа на спасението.  Пред нея стоеше висок, едър мъж, с посребрени коси. Тя се смути от строгото му изражение. 
– Аз... ъъъ... да разбира се, коя?
– Мъжко хоро. 
– Мъжкото хоро. – повтори художничката, като се чудеше дали правилно е чула, давайки си време да помисли. Но тя нямаше такава картина. Не и нарисувана. Спомни си! Преди малко се мярна в съзнанието ѝ, скицира фигурите им, лицата им до облака, те танцуваха. Не, не е възможно. Откъде той можеше да знае за това?
Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя минаваше през всяко платно. Художничката знаеше отлично, че между двайсете изложени на земята картини, няма дори женско хоро, но не биваше да го оставя да си тръгне с празни ръце. Трябваше да спечели време, да му предложи някоя друга. Навеждаше се, взирайки се в детайлите на картините и ги подминаваше. За момент на него тя му заприлича на селянче в уханна, селска, зеленчукова градина. Минаваше като лек полъх между доматите с крехко недохранено тяло, грижливо подбирайки най-сочният лъскав зеленчук. Старанието ѝ бавно, но сигурно се запечатваше в очите му. Внезапно тя спря и се докосна по челото, хвърляйки смутен поглед към костюма до нея. 
 – Много се извинявам, господине но тази картина все още не съм я нарисувала. 
Стори ѝ се, че сакото му я изгледа с пренебрежение, но за да се увери повдигна очи към лицето му. Той изглеждаше напълно сериозен.
– А дали мога да я поръчам?
– Аз... ъъъ ... извинявам се, но това ще отнеме известно време. Не съм рисувала по поръчка, но мога да опитам. А и защо точно мъжко хоро, струва ми се...

– Необичайно?
– Ами не, всъщност да, извинявам се. 
Тя винаги се извиняваше. Не беше сигурна за какво точно, но чувстваше че трябва да го прави непрекъснато. Ето и сега, тя беше разочарована от себе си. Защо няма точно тази картина? Как ще му я нарисува? Ако все пак успееше, а на него не му харесва, извинението нямаше да свърши никаква работа, но поне можеше да опита. Можеше. Лицето ѝ пожълтя, главата ѝ се замота. Мъжът, който седеше срещу нея гледайки я изпитателно се замъгли. Тя сложи кокалестите пръстчета пред очите си, а другата ѝ ръка, като че ли опипваше във въздуха опора, на която да се подпре. 
– Добре ли сте? Какво ви е? – гледаше я недоумяващ клиента. 
Когато зърна стреснатата му физиономия се окопити. Не биваше да припада точно сега. Най-накрая погледа ѝ се избистри.
– Добре съм. По-добре да не го споделям. –почувства се неудобно. – Най-вероятно ще ме сметнете за луда. Съжалявам.

– Луда, а? – усмихна се той – Знаете ли какво, ще ви споделя нещо под секрет. Грижа се за цяло отделение с луди. Мога да ги подушвам, в естествена среда, поне от метър. Но Вие определено не сте такава. 
Тя го огледа с недоверие, но за първи път по-внимателно и дори успя да отвърне на усмивката му. Помисли си, че наистина прилича на лекар –от онези които са леко нервни и говорят малко припряно, но умеят да лекуват. 
Мъжът подаде ръката си.
– Д-р Филип Симеонов. Тя пое десницата му едва, сякаш не беше яла скоро и от притеснение вместо да повтори наум името му, го каза на глас .

– Филип. Извинете, исках да кажа Филиз.
Художничката се почувства още по-неловко 
Мъжът ѝ се усмихна. Пъстрите му очи изглеждаха като рентген и сякаш бяха виждали какво ли не. Почувства се уязвима от това. Може би гола. Страните ѝ пламнаха зад буреносния бухнал облак от тъмна коса, която тя несръчно оправи. Стойката ѝ стоеше приведена напред, все едно беше крехка зелена клонка, която всеки момент щеше да се пречупи, но като че ли нещо невидимо я подпираше сега. Нещо като облак, а до него подпряна картина с мъжко хоро.