Нежни целувки се спускаха надолу по гръбнака й, аромата на портокал носеше носталгия по присъствие, което бегло помнеше. Басовият глас прошепна в ухото й: "Няма да те целуна на раздяла"
- ААААА! - зверския рев се изтръгна от разкъсаните й гърди при поредното пробождане на дългата черна кама, изкарвайки я от сладката загуба на съзнание.
- О! Съжалявам, скъпа, нещо се беше отнесла, събудих ли те?
Мраморното лице се зъбеше на сантиметър пред очите й, веднага потънали в черните бездни насреща, докато носа й изгаряше от лепкавия дъх на карамел.
- Зз... Защо го правиш?! - простена нещастницата през изсъхналото си от крясъци гърло. Отговори й надменен смях.

- Но... Аз.. Аз нищо лошо не съм направила... С какво заслужих такава омраза?
Усмивката на Червенокосата се сви.
- Нищо не си направила ли? Слаба си, това си направила! Да те мразя?! Нима не разбираш? Та аз ти помагам!
- Аз... Не искам помощта ти... Остави ме, моля те, просто ме пусни да си вървя... - проплака без сълзи.
Изражението на Червенокосата стана свирепо.
- Да те пусна?! Как ще те пусна! Такова наивно мекотело не може да оцелее и ден в този свят! Мислиш, че при мен ти е зле? Аз те подготвям, не знаеш какви чудовища дебнат навън! - бесният крясък се спихна до шепот.. - Те надушват наивните души като теб, скъпа, откриват ги и ги пленяват... Веднъж пленени, гаврата е дълга и мъчителна, а смъртта е недостижим блян... - черните очи витаеха отвъд влажните студени стени на подземието, а през каменното лице за миг премина нещо смътно-смъртно, и изчезна без помен.
- Ти... От къде знаеш? Виждала ли си чудовищата? - искра на любопитство се долавяше в дрезгавия глас.
Кръвожадното се върна и разцепи влагата:
- Как смееш да се съмняваш в думите ми, ти, глупаво безгръбначно!
СсссссП!
-ААААА! - камшикът раздра въздуха и целуна за пореден път напластената по тялото мръсотия и съсирена кръв.
- Сега ще се научиш да обичаш болката!
СссссП!
- Защото това е цялата любов, която можеш да получиш, любима!
СссссП!
Клетницата отдавна бе намерила покой в блажен припадък, докато тялото й безучастно се полюшваше под напорите на кожения език...

*              *               *

Не знаеше дали е будна, заспала, или умряла. Всичко я болеше. Е, значи бе жива... За жалост. През деформираното й съзнание запрепускаха различни мисли, а тя просто стоеше отстрани и наблюдаваше надбягването.
- Ти си безгръбначно мекотело... Толкова си жалка и безполезна...
-Не заслужаваш любов! Само болката те обича...
- Млъквай, не можеш дори да се самосъжаляваш добре!
- Как започна всичко?
- Какъв е смисъла да се бориш... Толкова е трудно...
- Откажи се! Не можеш! Защо да опитваш изобщо?
- Къде сме всъщност? Какво правим тук?
"Слаба си, аз ти помагам..."
- Не знам, но не искам да съм тук!
- Не искам да съм тук!
- НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ТУК!
Бунта на тази мисъл смачка всички останали и резонира със самото й същество, пробуждайки в нея сили за последния отчаян тласък на удавника към повърхността... Рязко отвори очи - беше сама в мрачното мазе. САМА!?
Викторианският стол стърчеше нелепо пред нея, а на велурената му възглавничка лежеше  метален ключ от ковано желязо с фина орнаментика. Чак сега имаше възможност да се вгледа в преплетените дървени елементи на облегалката. Стори й се, че изписват нещо... Вгледа се внимателно...
"Ти избираш"
Думите попиха в душата й, като първите капки дъжд в пустиня от пепел. Тя затвори очи и заплака.

Когато ги отвори, седеше на стола с ключа в ръка. Бе лице в лице с оковите си, пили толкова дълго кръвта й. За пръв път видя, че зад масата има врата. Голяма желязна врата. В гърдите й нещо забълбука, надигна се през гърлото, и се изля през устата - смях! Детски, звънък смях! Смееше се на иронията - отговорът е бил пред очите й, а изходът - зад гърба й....
Скочи и се затича към вратата, припряно я отключи и с мъка избута с цяло тяло  металната тежест напред. Ледената светлина избоде очите й, опита се да се прикрие с длани... Бавно ги отмести, разкривайки пред себе си дълъг коридор с безброй еднакви врати. Края му се губеше зад тази ужасна заслепителна светлина, идваща от километри напред... Сякаш от тавана пусната, бяла хартийка се олюля пред лицето й и падна в босите й крака. Тя колебливо я повдигна.

"ОТКРИЙ СЕБЕ СИ!

Хихи... Не мислеше,
че ще е толкова лесно,
нали, любима?"

Мазният червен отпечатък от устни в ъгъла на листа жигоса щастието й, подклаждайки новооткритият й бунтовнически дух.

Следва продължение...

https://youtu.be/g0LYFTMcJsg