Храна за птици 4

   Фаровете биеха по мъглата. На места завоите се идигаха заплашително, а после колата изреваваше като стар, бит лъв, борещ се с участта си и отново набираше скорост.

– От колко време го гледаш? –питаше я странника след малко, докато пушеше.

Чу го ясно. Кое? Запита се. Съвсем близо беше гласът, докато дима от цигарата му се виеше като доказателство, че още е там. А пропастта? Почувства, че е останала назад, някъде зад змийските завои, а на тяхно място беше успял да построи малко мостче.

– Канарче ли е? – попита пак.

Гласът му с две-три по ясни дрезгавини се промъкна отново към нея, заедно с пушека. Докопваха се до тъмната коса, катереха се по врата ѝ и влизаха в нея.

– Не знам от колко. – усети се да казва жената– От две- три години. Нямам представа. – Защо питаш? — мярна ръката с цигара приближаваща се до неговата уста. Ръка на касапин, или на занаятчия, с жили изсочили като криволичещи пътища.

– Защото такива селектирани птици не виреят в дивата природа. –отвърна той, докато издишаше дима – Аз поне не съм виждал.  Нямат шанс, ако ги освободиш. – Отпусна ръка към пепелника и тръсна пепелта.

– Нямам намерение да я освобождавам. Пее прекалено хубаво. А и не бих понесла...

Тя замълча. Безсмислено ѝ се стори да му обяснява. Реши, че признанието от намерението да убие канарчето, ще е почти същото както това да го извърши наистина. Тя опита да си обясни първичния порив да наранява и всичко, което изпита преди да срешне този човек. Подсъзнателно да си отговори, какво по точно значи за нея птичето. Символизираше ли то свободата да обича, или бе просто едно пухкаво телце със страхливо сърце, което можеше да си позволи, нещо което тя не можеше.

– Може ли?

Шумящото движение на ръката му я накара да трепне. Инстиктивно извърна глава и в тъмнината различи, клетката в ръцете му. Червена светулка се отрази в зениците ѝ. Беше угарката от цигарата, която се канеше да излети през прозореца.

– Казва се Стивън и е най-добре да не го будиш. – предупреди го.

Мъжът се усмихна. Беше започнала да приказва.

– Глупаво име за птиче, не мислиш ли? Мъжки ли е?

–Така го бяха кръстили в зоомагазина. Пеели по-хубаво от женските. Ако те изобщо могат да пеят.

– Тук някъде можеш да ме оставиш. – каза внезапно непознатия и посочи вдясно гол черен път. Колата намали, а после спря.

Мъжът светна със запалка и се взря в часовника. Тя видя, че има хубав часовник. А той, че остават два часа до новата година. На жената тайно ѝ се прииска да го попита какво носи в чантата, да му каже нещо хубаво за последно, или просто да му пожелае успех с цветята. Но не каза нищо, само включи аварийните светлини. Птичето разроши бялата си перушина и изчурулика в скута му. Той остави клетката на задната седалка и подаде ръка към тъмнокосата.

– Викат ми Косьо. Косьо Железничаря. На времето карах влакове.

Той я видя да се усмихва срещу лицето му, а в следващите секунди усети захвата на студената й ръка.

– Стела. Стела Пътникова. На времето и аз се возих в такива и ми се случваха забавни неща. – зъбите ѝ проблеснаха за кратко, докато очите ѝ си възвръщаха няколко светлинки.

– Чакат ме, Стела. – отпусна ръката ѝ

– Да, знам... зюмбюлите. Върви. Те ще са щастливи.

Наблюдаваше го, докато слизаше от колата и взимаше чантата си. Бавно, като че имаше болки в тялото, или нещо недовършено в него, не искаше да слиза, или му се говореше още. Все пак слезе. Тиктакането на аварийните отброиха няколко секунди, в които той стоеше изправен до вратата. Изведнъж главата му изникна отново на вратата, а дъха му излезе на пресекулки:

–Ако имаш път насам, наминавай. Къщата ми е наблизо. Винаги си добре дошла.

– Добре, – усмихна се сънено тъмнокосата, сякаш току-що  излизаше от някакво състояние и навлизаше в друго – може да мина някой ден, кой знае.

– Весело посрещане на новата година, Стела!

– Весело и на теб! – махна му с ръка, а после стоя и наблюдава отдалечаващия се силует. След няколко мига гората го погълна. Тя изключи аварийните и сякаш изчезна и пътя му. Така както в нея изчезваше и онова ужасно усещане за безпътица.

Следва