Хронологията на едно разрушение

Сутринта след кафетата които всеки изпи у дома си се събрахме към осем.

За старите мебели извикахме товарен бус и двама носачи, които щяха да го натоварят, но те трябваше да дойдат към три часа следобед, когато вече бяхме разглобили и изнесли почти всички стари дървении, мебелите и книгите.

Разходих се из стаите. По-точно в трите стаи - хола, кухнята, а после надникнах в спалнята.

В тази стая с огромният черен гардероб беше починал стареца. В нея слънце влизаше само рано сутрин, когато то се поддаваше от морето заедно с гугукането на гълъбите наредени по парапета на тясната тераса. Един даже си беше направил гнездо там, объркан от това, че тя почти никога не се ползваше. Старецът отдавна беше престанал да пуши там. Един ден той легна, и повече не стана, защото не му беше останало никакво желание за живот.

Уби го жена му, децата му, мислите му за това какво е било и какво е можело да бъде, а какво се получи. Така предполагах. На всеки живот му трябва много сила, издръжливост и търпение за да се справи с всичкото минало и всичкото си бъдеще.

Най-много трудности с разглобяването срещнахме с гардероба защото беше стар и здрав, тежък, огромен. Заемаше половината стая и беше натъпкан с всичките стари и ненужни неща на света, които човек никога не изхвърля. Сякаш като заминат те, ще замине и той.

Дъщеря му така и не дойде да погледне какво ще се изхвърля.

 Не я интересуваше, понеже тя също искаше да избяга от нещото, от което бягаме всички. Най-вече от миналото с неговите смешни малки човечета и преплетените сложни чувства към тях и към себе си на любов, омраза, съжаление, срам, и безсилие. Пак, само така си мислех.

Жената на стареца не почина тук, но присъствието и се чувстваше навсякъде. Тя почина по-късно в къщата на дъщеря си и зет си, по-скоро в неговата къща, макар, че де юре тя не беше негова, и почина не от това от което беше болна, а от задушаване при рефлукс.

Погледнах към тавана - полилеите бяха нейната слабост, тя често ме караше да ги свалям и да им чистя праха, в повечето случаи без нужда. Сам човек прах не вдига, стаите винаги бяха чисти, но тя много държеше на това.

Старицата беше жилава като дрян, суха, и лека като перце, но времето я беше изкривило като гега.

А той, мъжа и дето легна и повече не стана, беше едър, тежък и тромав, и си остана такъв до края, въпреки залежаването.

Нощно време тя лежеше до него, чуваше го да охка, и не знаеше вече какво да каже, освен онези приказки за дребните неща от живота, ежедневните, повторяемите, тези които отмерват хода на времето и те успокояват.

Вечер на старецът по едно такова никакво време и през хилядите мисли в главата му се появяваше и го връхлиташе пристъпа на вселенска тъга. Тъга не е точно казано, той не знаеше дали това е точната дума, защото там накъдето гледаше, във вечното и безмерното можеше ли да има тъга?

 Но странно, по-късно към 3, 4 сутринта на фона на тази тъга бавно започваше да изплува триумфа на живота, така си го кръсти той, някаква надежда почваше да го яде отвътре, и той се радваше, че каквото и да е, но той е. Или поне е бил и, че всичко ставаше, защото така трябва.

Гардеробът излъчваше достойнство. Това беше нещото, което те без да съзнават искаха да вземат от своите родители, и да го предадат на своите деца. Тежкият черен гардероб беше нещо непреходно, стоеше и гледаше как се сменят режими, партии и групировки. В тези смутни времена , когато по улиците се стреляше и идеите се сменяха като носни кърпички достойнството беше нещо рядко срещано.

Но какво пък толкова, мислеше си старицата. Децата ни са живи и здрави, имаме пари за хляб, а внучетата, те си бяха цяло богатство.

Нощем тя спеше до него, на съседния креват и се чудеше на неговата аморфност. Чуваше го как мляска в сънят си, а после и как охкаше и кашляше. Чуваше го, но нищо не можеше да направи.

Вместо това, (тя разбра, че времето е дошло), тя започна да събира бисери.

Нощно време като не можеше да заспи от шумовете на стареца, тя разтягаше времето, връщаше го назад, спомняше си всичко дори до най-малките подробности, така, сякаш се беше случило вчера, събираше моментите от времето когато в апартамента имаше много хора, покрай масата винаги беше пълно, спомняше си песните които пееха в тези нощи, и стареца, който тогава не беше старец, а руменобуз здравеняк и акомпанираше на китарата. Наздравиците, пълните чаши, роднините и приятелите, спомняше си тази весела празнична вселена у тях, и как децата, изморени от игри и сгушени като мишоци заспиваха в леглата си унесени, залюлени от съня, чувстващи сигурността на хорското присъствие. Тя гледаше в тъмното, събираше тези бисери и ги слагаше дълбоко у себе си за да не ги загуби никога. После затваряше фунията на времето и се връщаше обратно.

"Никога няма да забравя." Тогава тя често споменаваше тази фраза, а аз знаех, това я издаваше, че тя вече беше започнала да събира бисери.

Всичко потъваше в пясъка на времето и изчезваше. Всичко беше просто прах. Ето, дори и стените на този апартамент в който и за когото им мина живота, и той беше просто прах споен с лепило за да се втвърди, и да ги приюти за малко, преди и той да се превърне обратно в каквото винаги е било. Тя знаеше. И въпреки всичко, инстинктивно и непреклонно тя продължи да събира бисерите си.

Когато чу, че гърдите му започнаха да хъркат и да се задушава, тя се обади на лекаря по навик. Върза си косата, приглади сивата си басмена рокля, за да се увери, че не е измачкана, извади тефтера с телефоните на всичките им роднини и познати и седна на дивана във всекидневната. После впери поглед през прозореца на терасата и зачака краят на живота на мъжа си, както и на по-голямата част от своя.

Зад саксиите с мушката в далечина блестеше морето, градът се виждаше като на длан, а зад него залива и полегатия нос, който го ограждаше от юг.

Едно време когато дойдоха да живеят тук тя си помисли, че при този фон, който се простираше пред тях, особено в ясните и слънчеви дни като днешния, нищо лошо не можеше да им се случи.

  Забелязах, че докато изхвърляхме старата покъщнина, бяхме стриктно следени от пенсионерите, накацали по балконите, вперили поглед към нас. Атракция си бяхме.

Ще продавате апартамента ли, жадно питаха очите им надничайки от терасите. Ще продавате апартамента ли, после ни питаха когато се засичахме в асансьора.

Така става, когато починат старите, казваха те, а аз се съгласявах. После с цялото бързане на което бяха способни потъваха в старите си апартаменти, като в кафявата очукана черупка на охлюв и звъняха по телефоните на познати и роднини за да разгласят новината.

Към десет и половина жената от третия етаж, която от доста време надничаше, събра смелост, слезе долу и ме попита дали тези два стола ще ги изхвърляме, и дали можеше да ги вземе.

       -Ако знаете само как добре ще седят на терасата, каза ми тя - точно такива търсех.

 А аз и казах:

    -Вземайте всичко. На тези хора спомени не им трябват.

А го казах защото тогава забелязах как ожесточено внуците на старците изхвърляха вехториите. Изхвърляха така, сякаш искаха да забравят и да избягат от нещо.

Всичко, което можеше да се побере в контейнерите го изсипахме в тях, а останалите неща оставихме извън, знаейки, че циганите ще ги отнесат. И наистина скоро те се появиха със своите изтърбушени стари детски колички, в които пълнеха всичко. А после разбрах, че макар и живеейки заедно, всеки бягаше от нещо различно.

Мисля, че първо изхвърлихме старите дивани и грамофона с радиото от хола. Мен все за такива работи ме търсят. Където трябва нещо да се носи, да се преправи, да се разруши, и все от сорта. После се заехме със секцията която беше заела цялата източна стена. Нещата от нея, тези които ставаха за нещо, събирахме в здрави черни чували, които нямаше да се скъсат при носенето. Така събрахме всички стари книги, ковьорчета, старите сервизи, чаши, и чинийки. Странно как старите чаши бяха толкова малки, в сравнение с днешните, малки и ниски, с жлебове, кантове и инкрустации.

После дойде ред на бродериите и на забравените плетки, на торбичките със старите прежди, на шевната машина (кой ти я използва вече?), на пътеките и протритите килими, и на стотици други неща, на изрезките от стари вестници, сгънати и подредени, съдържащи нещо важно, което отдавна е престанало да е такова, на разни стари кафемелачки и джунджурии. По-голямата част, естествено изхвърлихме на боклука.

Точно тогава, беше станало обяд и почти бяхме приключили с всекидневната когато един черен пудел влезе през входната врата, тя беше отворена, и взе да се разхожда гордо и напето, като само ноктите му чаткаха върху втвърдения балатум на пода: чук, чук, чук, тук - чук, чук, чук, там. Душеше с интерес миризмите на старите стаи и ходеше като у дома си. Забелязали ли сте как кучетата, където и да отидат са като у дома си, а котките, дори и там където живеят ходят като крадци?

После комшията влезе за да си го прибере, и да види докъде сме стигнали.

      - Много боклуци, много нещо, каза той.

Цял живот трупаш, трупаш, и накрая - на боклука.

Спор нямаше по темата.

  После следваше кухнята, и най-хубавото на тази кухня беше размера и. Тя беше по-малка от тоалетната. Да се чуди човек как въобще са се събирали и са живели три поколения хора на едно толкова тясно място.

Сък старите тенджери, прибори, уреди, които отдавна не работеха, и със самоделните шкафчета се справихме много бързо, така че към два вече се бяхме заели с черният гардероб в спалнята и ъгловите дивани.

Бесът на разрушението вече ни беше обхванал и трошахме наред, точно както малките деца намират неимоверно удоволствие в унищожаването на пясъчните кули и замъци по плажа. А и бързахме, защото товарният микробус за едрите неща вече трябваше да дойде. Едновременно трошахме и изнасяхме навън всичко, и това ни бавеше.

Когато се изправихме вече беше станало късно. Тръгнахме по стаите да огледаме, така както си бяхме, потни, мръсни, с чук в дясната и лоста в лявата ръка. Сигурно сме приличали на полудели диваци в празна пещера, и като погледнах навън пак видях същият фон - морето, заливът, корабите, чакащи на рейда, носът отсреща, светналият град и зелените поля зад него. Всичко блестеше.

Нямаше как да се случи нещо лошо на такъв фон.

Огледахме се. Апартамента беше готов. Остана само да извикаме брокерката, за да го продаде на някой желаещ, а духовете, които нямаше как да се изгонят от тук бяха просто бонус.