И никой не разбра кой беше отворил прозореца
В една ясна нощ, която още не се е случила, той върви през града, около два през нощта е. Пресича булеварда, зима е, и е голям студ, и духа силен северен вятър. Вятърът духа толкова силно, че ушите му са замръзнали, но това няма значение, понеже той допреди малко е пил с приятели, в една малка кръчма, близо до входа на морската градина. Морето не е замръзнало още, няма как, все пак е доста солено, и се иска много студ и много вятър се иска да има, за да замръзне морето добре. В кръчмата е било задимено от цигарения дим и задушно някак, не точно топло, и краката му са замръзвали, понеже е нямало отопление, но е имало бира, и водка е имало, и много хора също. Всеки е подвиквал, смеели са се, били са много, все приятели, мъже и жени, голяма компания. Някои са си тръгнали по-рано, по двойки, или – по тройки и четворки, какво значение има сега, когато вятърът духа толкова силно, а ушите му са замръзнали, но той не усеща нищо, нали така.
Той се прибира, къде – не знае. Всъщност знае, краката му сами го водят, върви по познатите пътища, понякога пътищата свършват, тогава той пресича поляните и крачи през запустелите, безлюдни паркове, крачи направо през заскрежената трева, все пак е почти два, и сланата тъкмо започва да се стеле на плътни млечнобели талази . И е влажно, но поне не вали, а той има някакви мисли, тези мисли са хаотични, но все пак успява да си си спомни как една вечер тя се появи от нищото. Появи се тя, с нейната гъста черна коса, с няколкото бели косъма отстрани, около лявото и ухо, тя каза, че белите коси били спомени от преживени удоволствия. Така каза тя, а щом той си го спомни, значи тя наистина го е казала, но може ли човек да знае със сигурност?
Цяла вечер пиха, беше шумен купон, празнуваха рожден ден, но не помнеше чий. Имаше много хора, този път бяха в неговият апартамент, апартамента на първия етаж, досами главната алея на същата морска градина, но беше пролет. После всички се изнизаха – "Е, не е възпитано така да се говори" - поправи той мислите си, да кажем – тръгнаха си всички и останаха само той и тя. Прилично пияни бяха и двамата, но не им пукаше, вероятно са били доста млади, понеже на младите все не им пука. И глупави са били доста, навярно, но не мисля че са били съвсем глупави, понеже тя четеше много, той също, но преди време. Сега, в два през нощта, вървейки към нейния дом, някакви неясни мисли блуждаят в премръзналата му глава, дали пък мислите не извират от другаде? Всички казват, че мислите се намирали в главата, няма как да го знаеш това, нали? Той и тогава не разбра откъде се появи онази мисъл, но нали и двамата бяха пияни, имам предвид – онзи април, когато беше пролет.
Затвори прозореца, понеже априлските утрини са хладни, а вече беше утрин, когато те двамата не спряха да се целуват, никой не знаеше кога бяха започнали. Устните и бяха меки и плътни, имаха вкус на водка и изпушени много цигари. Тя имаше хубави устни, и хубави зъби също, когато не ги криеше зад тези хубави устни. Той беше възбуден, но изпития по-рано алкохол не позволяваше на насъбралата се в него възбуда да се излее, свободно и естествено. И затова легнаха на пода, намериха одеала и ги постлаха преди това, не бяха много меки одеалата, но тя каза, че и харесва да е твърдо. Телата им бяха топли, дори горещи, особено нейното, но той още не знаеше точно къде.
За радост, започна да се разсъмва, а те още не спяха, и радостта беше само тяхна, а навън – кой го интересуваше какво се случва навън тогава? Големият прозорец беше закрит с плътни завеси, а той не помнеше цвета им, понеже всичко това се беше случило много отдавна, а сега зимата е много люта и сурова. И, докато прекосява последния малък парк, с две-три обезлистени дървета, намиращи се точно пред входа на блока, където вляво - на първия етаж е нейният апартамент, той спира да мисли. Сърцето му обаче тупти силно, и кой знае защо е така.
Вратата не е заключена, той влиза в тъмния вход, прекосява предверието, светва някаква мъждукаща лампа, после изкачва на един дъх шестте стъпала. Нейната врата е отключена, в дългия коридор е топло, а наоколо има само тишина. Тогава тя излиза. „Била е в банята” – мисли си той, мислите му се стоплят и потичат по обичайния начин. Увита в голяма бяла кърпа, тя му се усмихва, с капки вода по раменете и с още мокра коса, и вече не е студено, напротив, в апартамента е вечна пролет. Той дръпва бялата, полумокра кърпа, и тя е вече съвсем гола. Прегръща я, дългата нощ отдавна е свършила, отвън се чува песента на пролетните птички, навярно са врабчета, или закъснели славеи, влюбени, както всяка пролет, а после – и през лятото. Накрая и те заспиват - уморени, все още много пияни, но кой би искал да е трезвен, когато е пролет, а земята е толкова близо? И спят дълго и непробудно, целия ден, а слънцето влиза през леко открехнатия прозорец чак късно следобяд. Влиза в стаята, започва да си играе с косите и, а на него изпраща слънчеви зайчета, и никой не разбра кой беше отворил прозореца.
© Петър Димитров All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Още два месеца до април, не остана. 😉
-
Пролетта.
-
Мерси, Краси. По времето, когато писах този разказ четях Хулио Кортасар, а той има едни изречения по половин страница. Даже и Маркес бие по дължина на изреченията. И съответно съм прихванал от него. Аз кратките изречения ги употребявам като край на абзаците. Но не винаги. Изобщо, пристрастен съм към дългите изречения, и от това спасение няма. За студа не ми гавари, че ми замръзват ушите. 😊
-
"понякога пътищата свършват" се върза идеално с "в апартамента е вечна пролет" и се усмихнах; Харесва ми тази смелост - да си категоричен в изказа. Звучи по мъжки. Този похват с повторенията е интересен. Ако разказът е по-дългъг не би ми допаднал. Но тук ми допадна. Той разбира се, при тоя кучешки студ - направо през прозореца е влязъл
-
Радвам се, че си забелязал началото, Марко и ти е харесал разказът! Не ме хвали, че ще ти повярвам. 😉 Сега сериозно: благодаря!
-
В една ясна нощ, която още не се е случила...
Това се казва майсторство. Да залепиш вниманието на читателя към разказа,
с първото изречение. Чудесна творба ! Поздрави, Петър ! -
Те са стари работи, но добре се получи според мен този разказ. Не е нищо особено, но е мой и не прилича на ничий друг. Кой знае, Латинка: надеждата ли е отворила прозореца или любовта?… Така и никой не разбра. Мерси. 😊
-
Надеждата е била!
Поздрави за хубавия разказ, Петър1 (Петър Димитров)! Бъди здрав и благословен! -
Благодаря ви, хора! Трогвате ме!
-
"В една ясна нощ, която още не се е случила, той върви през града, около два през нощта е." След като прочетох разказа се върнах отново в началото, така непреднамерено, нещо ме телеше натам, както се казва, за да прочета отново встъпителното изречение и изведнъж всичко придоби магичен изказ. Всичко стана магично, запазвайки по някакъв начин и чистия си, искрен реализъм. "И всичко стана луна", мисля че Георги Господинов има такова заглавие, но това го споменавам, само защото такава асоциация предизвика в съзнанието ми въпросното първо изречение.Може би защото луната е колкото реалистична, толкова и магична... Много добър разказ!
-
Вятърът е бил.
Хареса ми много, Петре.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
