Едни го мразеха, а други обожаваха. Наричаха го „Изгоненият белетрист“ не защото не продължаваше да твори, а защото текстовете му предизвикваха смут и дълги дискусии, чиито въпроси всеки умишлено избягваше. Често писателите се нападаха в коментарното му поле. Разменяха си силни думи. Повечето недоумяваха как го постига. Той просто отваряше тема, а след това не се намесваше. Хората се чудеха наистина ли подкрепяше позицията, която така умело представяше в историите си. Защитаваше я толкова убедително. Истината бе, че отдавна нямаше нищо общо с литературата. Не вкарваше дори най-малкия детайл за себе си в измислените си герои.
           Имаше афинитет към трудните и реални картини. Картините, които отблъскват, тровят душата и я затварят в капана на лошото предчувствие и усещането за безизходица. Разхождаше се от едната в другата крайност. Приземяваше жените. Наричаше ги с груби и мръсни епитети. В следващия момент хулеше и наказваше със справедливост онези лоши образи, дръзнали да посегнат на красивото в света. Печелеше и губеше доверието на читателите си. Бе непредсказуем. Не само като творец.
           Габрово бавно потъваше в мрак. Градът си поемаше дъх. Пътуваше с последния влак за спокойствието, обгърнато от свежестта на планините. Когато слезе, заобиколи гарата и се качи в първото срещнато такси. Спомена името на хотела. Колата потегли. Природата бе дарила този мъж с висок ръст, примамващ чар, тъмна коса и още по-дълбоки очи. Ирисът им бе толкова непроницаем, че първата асоциация на човек би била с тази на горчив и суров шоколад. Такъв, който обладава обсега с топлината си, а в същото време горчи... горчи и остава послевкусието си в душата, затичала се да се стопли.
           Взе си душ и се отправи към ресторанта, където вече бяха всички творци. По пътя се обади на свой човек:
           – Какво имаш за мен? – попита равно.
           – Имаш избор между една поетеса и две, пишещи в проза.
           – Кои са тези две?
           – Едната е много популярна, ще се сетиш.
           – Не, другата.
           – Нова е, но бързо се изкачи в листа на „Най-четени“.
           – Значи нова, мхм...
           Мъжът разбута мислите си и надникна в спомените си за нечий набрал известност текст на жена. Не можеше да се сети за коя говореше приятелят му, но след малко щеше да обходи пространството и да я открие.
           Намери с поглед най-известната. Можеше да признае, че там – талант и външна обвивка бяха на едно ниво на везната. Красива, със силен и отвяващ почерк. Но не. Беше омъжена и с дете. Не искаше роля в точно такъв филм. До нея, обаче, забеляза жена, която не бе виждал до сега. Сините й очи се врязаха в неговите кафяви. Ръцете им сякаш потънаха в допира си. Кожата й бе мека и гладка. 
           Запазеното му място се падаше точно срещу нея. Разбира се, че щеше да я обърка. Още в първия половин час. Изгревът в тъмния му ирис втечни земните лави. Обагри силно желанията му за притежание. Контрастът в портокаловата картина стигна върховете си. Засили въздействието му на хищник. Нагъл. Подъл. Разсъбличащ безцеремонно и грабещ... право от там, където цепката на роклята й разкриваше гърдите й.
           Щеше да я унищожи за секунди. Това възнамеряваше. Надникна в чашата й. Стелеше се зелена течност. Бързо направи извода си. Тази жена обичаше силните аромати. Ароматите, в които човек можеше да се удави. Доброволно. Сладкият алкохол, от който боли глава. Писателката, със сигурност, обичаше и разтърсващите преживявания. Вероятно душата й бе самотна, също като скучността на любовния й живот. Но това пък не й пречеше да играе на фронта...
           Досети се коя е, когато разговорите за различни произведения се завихриха. И докато един поет тръгна към него с въпросите, които всички останали си задаваха за него, той не пропусна да следи нейните думи и отговори.
           Наблюдаваше я. Търсеше я, отправяйки се към очите й. Седеше там. Във вниманието им. Говореше й. Без думи. Устните му се извиваха в лека усмивка. Вече я бе обладал. На масата. Пред всички. Страните й руменееха. Срамуваше се и често отбягваше тъмнината му. Гореше я. Разкъсваше слабините й. От желание. От силен и първичен инстинкт за отдаване. Дълбоко и помитащо. Плътно. Жарко. Запомнящо се. Погасящо разбулените страсти. Щеше да я притежава. И да я бележи. Така, както оставяше белезите си върху други жени. Беше жиголо.
           Писател. Развратник. Дълбока вода. Мътна и непрогледна от разбити сърца. Не говореше много. Не споделяше за себе си. Хвърляше думи, колкото да удовлетвори събеседника и да го стопира. Никога не подаряваше истината си. Затова объркваше. Провокираше. Бе наранил безброй цветя, помислили, че са главната героиня в неговите разкази. Бе хвърлял и развявал непукизма си. Нито една не бе стигнала до сърцето му. Причината бе – никога не пристигнала дума от онази специална жена, за посветената й книга. Никой не подозираше, че той бе написал цял роман за тази единствена. Сега трупаше различни разкази, с които просто наблюдаваше човешките реакции. Мръсен и зъл беше този тип. Неразгадаем. С много силно сексуално обаяние. Изрисуван от Майката природа. Хипнотизиращ, магнетичен и омайващ с лекота всяка женска същност...
           Последва я, когато се насочи към тоалетните. Нахълта след нея и я спря:
           – Какво, по дяволите, искаш?
           Навираше се в лицето й. Гледаше я от милиметри. Едва се сдържаше да я разтърси и да я изучи.
           – Теб... – потрепери тя.
           Отстъпи назад само за да вижда добре лицето му. Как й се искаше да прокара пръсти по брадата му. Изглеждаше толкова секси, сама не знаеше как бе устояла до този момент на всичките си желания. Този мъж предизвикваше в нея стихии, чийто метеж бе готова да понесе. Стреляше го с непоколебимостта на сините си очи. С онзи безразсъден вик, който напираше да излезе от женствеността й, оформяйки името му.
           – Тук не е мястото. – върна я в реалността.
           – Ела в стаята ми. – учуди се от себе си едва когато осъзна думите си.
           Връщайки се по местата си и двамата се умълчаха. Трябваше да почакат още малко. Нощта и без това бе към своя край. Мъжът отново хвърли поглед към писателката. Нещо в онзи миг, необяснимо дори за самия него, го накара да се сети за сините очи, които го бяха отхвърлили преди три години. Сякаш историята, която го бе променила, отново нахлу в съзнанието му, извеждайки причината за държанието му. За носещия болка факт, който се бе превърнал в негово настоящо действие, посипващо със сол всеки, опитал се да се добере до човешкото му. Той разбиваше мечти, отнасяше се надменно с чувствата, не приемаше любовта. Бе съхранил себе си с висока цена. Не бе допуснал грешка спрямо сърцето си. Но случката в миналото се бе вселила в неговите преднамерени очаквания. Вече не вярваше на хората. Изгубил бе връзка със заобикалящия го свят.
           Срещу него седеше жена, която видимо бе развълнувана от присъствието му. Не го познаваше и въпреки това бе готова да понесе и най-големите последствия на чара му. Вероятно нямаше да спре да го сънува. Вероятно щеше да се влюби до полуда в него. Щеше да загърби сегашния си познат и спокоен живот, отдавайки се на безумните си желания и копнежи по един непознат. Срещна отново вниманието й и остана замислен в погледа й. Преглътна трудно. Лека тъга мина по очите му и потъмни още повече ирисите му. Тя примига срещу му. Усетила бе рязката промяна в настроението му. А може би и в намеренията му. Искаше да спи с този мъж. Дори умислен й се струваше доста привлекателен. Бе успял да разпали огъня в нея. Никой друг не я бе карал да се чувства по подобен начин. Да се чувства жена. Силна и слаба едновременно. Решена в греха.
           Умишлено станаха последни и тръгнаха зад групичката творци. Разходиха се, за да намерят отворено магазинче за цигари. После се отклониха и решиха да стигнат до осветения мост. Докосна ръката й и преплете пръсти в нейните. Дори не се погледнаха. Не си казаха нищо. Може би и двамата се бяха оттеглили в световете, където бяха достойни за това, което им се случваше. Там, където притежаваха всичко необходимо, за да се нарекат щастливи.
           – Красиво е, нали? Вторият мост там, течението на реката...
           – Благодаря ти, че ме държеше през цялото време. – наклони за момент тя глава.
      Игриви пламъчета затанцуваха в очите му. Повдигна брадичката й и видя напиращите й сълзи.
           – Не ми казвай, че съм провалил вечерта.
           – Не... – погледна тя нагоре, не искаше да се разплаква пред него.
           – Какво има, защо се разстрои?
           – Ами... аз такова... ох... отдавна не съм се чувствала така.
           – Зле?!
           – Не, напротив. – изгледа го.
           Надигна се на пръсти и му поднеси устните си. Целуваше го бавно. Сякаш го обичаше. Сякаш той бе мъжът, когото бе чакала отдавна. Той имаше опит. Много повече от нея. Усети отношението му, галантността. Начинът, по който я докосваше. Нямаше нищо мръсно, нищо преднамерено. Караше я да се усеща специална. Изграждаше доверие у нея. Езикът му подбуждаше дълбоко скритите й желания. Изпитваше копнение да се отдаде в тези непознати мъжки ръце, които я обгръщаха и придържаха права. Чувстваше се лека. Чувстваше се слаба. И пометена от собствените си импулси. Изпита съжаление, когато той се отдръпна. Дори не чу какво й прошепна. Видя пламналите му очи и вкусила от разтопения шоколад го последва трескаво.
           Не знаеше къде се намира. Не знаеше какво прави. Имаше чувството, че краката й се огъват. Че се разтапят и заплашват да не стигне до хотелската стая. Какъв срам! Страстта я бе понесла в свят, в който халюцинираше.
           Влязоха в асансьора. Това малко пространство, превърнало се в мястото на истината. Не сваляха очи един от друг. Беше възбуден от тази жена. Искаше я. Имаше нещо в нея, което го привличаше. Може би неопитността й. Чистите й реакции. Тази жена бе ураган. Толкова ярка в емоциите си. Не срамуваща се от отклика на тялото си. Повече от всичко желаеше вече да я е притиснал с тежестта на тялото си. Всичко да е по-лесно...
           Тя се забави с отключването на стаята. Плъзна ръце по ханша й и надолу. Залепи се плътно зад нея. Искаше да й покаже какво му причинява. Възбудата му тежеше. Дънките му пристягаха, задъхваше се от желанията си. Отмести косата й и зацелува врата й. Докосна ръката й и завъртя ключа. Пусна я напред и заключи след себе си.
           Обърна се към него, огледа го от горе надолу. Ризата му се бе измачкала от близостта им на моста. Доближи го бавно и зарови ръце под дрехата му. Усети стегнатия му корем. Искаше да го види гол. Започна да разкопчава едно по едно копчетата му. Мъжът не сваляше очи от нея. Изследваше я. Виждаше, че се забавлява. Тъмното синьо на очите й вече кипеше. Усмивката й бе така загадъчна. И в същото време откровена. Истинска. Зачуди се на търпението й и едва сдържа смеха си. Не сметна за нужно да й казва каквото и да било. Сама го усещаше.
           Обгърна гърба му и отново го потърси. Все още усещаше алкохола по устните му, въпреки че се бяха целували. Засмукваше ги, попивайки опияняващите им вкусове. Можеше да го прави цяла вечер. Би се заклела, че дори само това щеше да я изведе до върха на усещанията...
           Свали ципа на роклята й и я насочи към леглото. Отстрани колана и разкопча панталона си в движение. Помогнаха си със свалянето на последните дрехи. Гледаха се право в очите. Там, където онова, което предстоеше да се случи, бе отдавна започнало. Целуваше я страстно. А между целувките проникна плавно в нея. Изненада я. Самият той едва сдържа стона си от лавите в слабините й. За първи път чувстваше толкова пареща жена. Издиша потопен в жаркостта й. Невероятното чувство го завладя. Тя го примамваше. Надигаше таза си срещу него. Предизвикваше го, заключвайки бедрата си около кръста му. Потъваше дълбоко в нея. Дишаха учестено. Изследваха погледите и усещанията си. Тъмнокафяво срещу океанско синьо. Оцеляващо единствено в допира. Живеещо само в емоцията. Бурни лави. Оргазъм...


Тук ли си?...