Юни е мъжкият месец. Месецът на близнаците. Двете души. Заключени в съмненията си. Потопени в задвижващото се общо. Подарен хаос. Очаквания. Тишина. Буря. Няколко въпроса. Къс отговор. Датата на двете двойки. Образуващи едно число. Отражението на лявата и дясната страна. Различията. Обединени в повърхностна еднаквост.

           – Трябва ли да отида? – въпросът му увисна във въздуха и се скри в тишината.

          – Трябва – замълча за момент женският глас от другата страна, после продължи още позамислен – Ще разбереш причината за вълнението си...

      Емоцията го остави. Дните се изнизаха. Работата го отдели от мислите за срещата. Точно седмица преди събитието, сякаш някой там, дълбоко в съзнанието му, започна да записва мислите си на бял лист и да му ги споделя. Говореше и говореше за една жена. Предизвикваше го да пише за нея. Подсказваше му думи. Чертаеше в съзнанието му различни развития. Наричаше я с хубави епитети. В други моменти дори я затваряше в рамките на онова, специалното.
      Не посегна към листа. Не се довери на вътрешения глас. Онзи, който му говореше, продължи да ехти невъобразими изречения в късните часове на нощта. Будеше го и го стискаше за гърлото. Подсказваше му, че трябва да се подготви. Че трябва да очаква, да наблюдава, да се вслушва и то много внимателно. Разумът му... го успокояваше. Слагаше прегради на емоциите и така ги отделяше от реалния свят. Не се поддаде.
    Седем дни. Бе на косъм да запише всички онези думи, които му съобщаваше непознатият. Бе на ръба да признае предчувствията си, които бе убеден, че ще се разбият на рифа на очакванията. В поредното разочарование. Започна да си повтаря, че трябва да бъде спокоен. Че нищо, от което се случва в главата му, не съществува. Успя да овладее редовете на странните си усещания и се съсредоточи в ежедневието.
      Тревогата прерасна в един определен час. Седем и половина... Седем и половина... Ще закъснееш. Ще го изпуснеш... Спиш ли? Ставай. Време е... Шумът на вълните го посрещна в утрото на недоспиването. Чайки прелетяха над главата му. Сякаш го чакаха да се появи, за да го изпратят. Навън бе хладно. Свежестта на ранния бриз го заобиколи и приюти в последните му минути край морето. Нуждаеше се от кафе. Мисълта за кофеин го накара да забърза крачка. Освободил бе онзи глас. Дори не се сети за него през деня. Километрите го дариха с други, непознати емоции. Срещна много хора, които му разказаха различни истории за младостта и нейната сила. Накъдето и да се обърнеше – го увенчаваха с усмивки. В един момент се запита „Защо“. Какво толкова имаше в този ден, че всичко се случваше по най-добрия начин...
    Седемнадесет часа без двадесет минути...  Седемнадесет часа без двадесет минути... Слизай. Закъсняваш! Побързай... Защо винаги се бавиш в такива моменти... Стегни се. Някой извика името му, щом се появи. Остави ключовете на рецепция и подаде ръката си на няколко души. А нея все още я нямаше. Знаеше, че ще присъства. Престраши се да я попита няколко дни преди събитието. Какво от това? Може би щеше да слезе по-късно. В същия миг я забеляза между хората. Остана назад и я поздрави последен. Стиснаха ръцете си. Секунда... две... три... Продължаваха да изучават топлините си. Четири... пет... Осъществяващ се контакт между двете съзнания. Две и две. Месецът на шестото число. Право там, където разговарят душите. Дали си представяше точно такъв прилив? Ако бе допуснал нещо подобно, то му се струваше като факт, изплют от онзи, който бе заблъскал по стените на търпението му. Не си казаха нищо, но въпреки това той два пъти й повтори „Добре“, а дали бе в отговор на неин въпрос... Нямаше абсолютно никаква идея.
    Глътка въздух. Трябваше да се отдръпне някъде встрани. После я видя да набира някого. Докато разговаряше по телефона, обходи всяка една картина в помещението. Изглеждаше спокойна и уравновесена. Усмихваше се често, почти през цялото време. Изчака някого и се упъти към следващия етап на деня. Вечерта бавно, но сигурно започна да танцува по стрелките на часовника.
      Нищо особено не се случи. Поне в началото. Започна да изследва маниерите й. Когато проверяваше телефона си, винаги го държеше в двете си ръце. Тогава някак онова, което четеше в него, я променяше с невидима сила. Придобиваше сериозен вид. Леко смръщваше вежди. Усмивката й угасваше. Пренасяше се в друго измерение. Отделяше се. Изминаваше километри и само тялото й оставаше видимо за хората около нея. После усмивката й отново изгря. Запали цигара. Започна да се смее. Да отпива от питието си. Дръпка никотин. Поглед настрани. После в другата страна. И контакт. Двамата засичат вниманието си. Упътват се към темата на разговора. Масата се поздравява, не пропускат да докоснат чашите си. Случва се няколко пъти. И винаги последната близост е именно тяхната.
      Мъжката компания бързо намира общ език. Започват оживени разговори. Нежният пол също проявява интерес към разказите им. Отново среща на погледите. Кафяв срещу кафяв ирис. Земни лави. Плуващи в дълбочината на невидимото. Някъде там. Където съзнанията рисуват със собствения си почерк. Той присвива очи и разглежда богатите и златисти пясъци в същността й. Представя си горещ ден. Ярко слънце. Жаркостта го понася в непозната паралелност. Тя поема съмненията в погледа му. Не се страхува да им отвръща с увереност. Спомени нахлуват в съзнанието му. Да, той много добре си спомняше какво му бе писала тя. Помнеше деня, в който се бе появила. Как на по-късен етап му бе изпратила съобщение. Бяха си разменили няколко думи. И двамата, може би, имаха изградени мнения за другия.
      Изведнъж тя се изправя и се отправя към него. Жената до нея оформя въпрос, на който тя отговоря с „Отивам при...“ и допълва с името му. Чу я как го произнася и го обзе вътрешно вълнение. Не я проследи как приближава. Слушаше мъжкия разговор. Настани се до него. Това го накара да се размърда леко. Въпросът й му помогна. Търсеше запалка. Подаде й. И зачака. Знаеше, че тя пристига с причина. И да. Разговорът се случва. Говорят за онова, с което се занимават извън всичко странично. Той й поднася информация, която тя чува за първи път. После се интересува за нейното хоби и за това кога намира време за него. Събота и неделя... Усмихна й се. Тя го пита същото. И някой рязко прекъсва разговора им. Него го поздравяват с „Наздраве“ и той отпива от чашата си. От другата страна го стрелят сини очи и споделят думи за творчеството му. Поглежда ги и им отправя предизвикателство. То се превръща в нова тема, подбуждаща още забавни реакции. Усеща, че губи път към онези кафяви очи. Нещо му липсва. Въпреки че вниманието им е на сантиметри от него...
      Забелязва я отново отсреща. Вътрешно съжалява. Не бяха успели да си кажат почти нищо. Поглежда я. И тя го поглежда. Харесва косите й. Толкова са игриви! Замисля се. Замисля се за това как виртуалността поднася различни илюзии и как хората се заблуждават един за друг. Тя е различна от това, което си бе представял. Улавя вниманието му. Този път съзнанието му го наказва – бе прекалено видно, че разсъждава за нея. Жената почти веднага става от мястото си, съобщавайки му, че има въпрос. Той е наясно какво ще го пита. Та нали я повика безгласно?! Привлече я, защото трябваше да довършат започнатото. Въпреки това нямаше идея как щеше да й отговори. Отново изчака, за да проследи думите, които ще използва. Сподели му, че въпросът е дискретен. За него не бе такъв. Вътрешно се забавляваше, интересно му бе как ще съуми да го формира. И тя започна. Мъжът не й даде ясен отговор. Типично в негов стил. Очите му, обаче, й поднесоха еднозначен отговор. Отправиха се в онова особено пространство, в което можеха да си кажат всичко. Остана до него по-дълго. Последва нова наздравица. Погледна го скришом. Усети я. Вдигна наздравица за нея. И сякаш следващите такива започнаха да отброяват пътите, в които отново срещаха погледите си. Посвещаваше й всеки един тост. Тихо, спокойно... така, както тя го караше да се чувства през цялата вечер...
      Нощта сякаш разтегли времето. Имаше възможността да помисли за нея. Сякаш познаваше тази душа. Защо, иначе, се поглеждаха толкова често? Говореха ли си? Беше сигурен, че тя рисува изречения с мисълта си. Имаше чувството, че криеше още въпроси. Но се бои. Или по-скоро ги намираше за излишни. Друго бе по-важното. Седяха един срещу друг. Слушаха една и съща музика. Забавляваха се заедно. Срещата им нямаше за цел да ги запознае с фактите зад всяка една история. Съдбата ги бе събрала, за да им припомни нещо. Може би от минал живот?! Или пък имаше намерение да им подскаже нещо за настоящия...
      Трябваше да признае, че тя бе по-подготвена от него. Можеше да направи извод, докато той едва започваше със своя анализ. Намираше я за забавна, умееща да се шегува със себе си. Търсеща... може би покоя в себе си. Така я усети. Въпреки че енергията й не ангажираше с личните си бури. И двамата бяха дошли сами. И двамата трептяха по един особен начин. Бяха освободили душите си, за да намерят онова, за което не им оставаше време. Почивката. А почивката е път към вътрешното Аз. Което привлича съвсем естествено. Неподозиращо. Красиво е, когато усетиш, че можеш да разгърнеш себе си. Без очаквания. Без задни мисли. Просто да се оставиш по течението, което отмива всяко едно предсказуемо развитие. Да представиш себе си и да не се боиш от отсрещната страна. Защото тя самата се търси в същия този момент. Моментът, в който си убеден, че онзи вътрешен глас не е заплашен...
      Мъжът погледна часовника си и с лека тъга отбеляза, че вечерта е към своя завършек. Това бе. Утре всичко щеше да е различно. Никой нямаше да си спомня детайли. Никой нямаше да търси в миналото. И двамата знаеха, че каквото и да се случеше в тази вечер, то си оставаше там. Утрото щеше да ги посрещне с друга емоция. Позната. Клоняща към обикновеното. Познатото. Всеки щеше да се вълнува от предстоящото му пътуване. Към дома. При близките.
Нямаше представа какво щеше да му се случи само след секунди. Погледна я. А тя отправи предложение, с което нощта да продължи. Беше ли способен да откаже подаръка й? Разбира се, че не. Съгласи се пръв.
      Излязоха от ресторанта. Тя остана назад. Четеше нещо в телефона си. Стори му се, че й е студено. Искаше му се да й предложи якето си, но... Имаше предчувствието, че ще сгреши. Че ще провали всичко с нещо съвсем несъзнателно. Скоро седнаха на друго място, на малко разстояние един от друг.
           – Какво? – попита го тя с усмивка.
           – Какво... – загледа се в очите й.
      Въпросът й го разтресе. Не си отговориха. Но се случи така, че отново се озоваха очи срещу очи. Той се заслуша в разказа на другия мъж. Усети, че в един момент тя се обръща към него и го наблюдава. Погледнаха се за пореден път. Този път беше особен. Секундите бяха повече. И ако до този момент си мислеше, че всичко бе една илюзия, то тя го опроверга. Примига срещу него. Още малко... и извърна глава засрамена.
      Тръгнаха към хотела, а тя пожела да се снимат на моста. Направиха си точно две снимки. Само двамата. После му посочи другия мост, беше целият във виолетови и тъмносини светлини. Душата му се разкъса на хиляди малки парченца. Защо му го казваше?! Как щеше да си замълчи?! Искаше да й каже толкова много неща. Като например, че... мястото е прекалено романтично. Че градът му харесва, защото хората са прекрасни, а улиците тихи и спокойни. Че той също е романтичен, че би се упътил още сега натам. С нея. За да усетят заедно мълчанието на нощта.
Отново всичко започна да му се струва нереално. Съществуващо само в мислите му. Не можеше да е истина това, което му се случваше. Нямаше начин. Влязоха във фоайето, а после в асансьора.
       – Тя май ни остави, за да се изясним. – кимна жената към момичето, което предпочете да се качи по стълбите. – Мисля, че си казахме всичко. Освен ако си нямал нещо друго предвид...
      Мъжът примига срещу нея. Не знаеше как да й отговори. Попари го като с вряща вода.
           – Всичко е казано... – добави по-тихо тя.
      Делеше ги цял етаж. Датата вече не бе отражение. И ако „двойката“ бе споменът от изминалата вечер, а „тройката“ – новото начало, то всеки един от тях имаше правото на избор. Поне до сутринта.
      Габрово се събуди в ненаписани редове и почувствани нежности. Видя я как се отдалечава между колите. Точно когато си купи билет, тя му писа. Така бе редно – посрещна го първа, а сега го изпращаше последна. Висеше нещо недовършено. Остана незавършено, защото бе началото на едно ново приятелство...