Имало едно време - Ти и Днес
Колкото и да наднича гладния нос в онова, което се пече, колкото и очичките да твърдят, че е готово, докато ръчичките не отворят хлебопекарната, а опитът не огледа действителността в тавичката... А и нивата, която очаква питката да я обиколи; Ами лисицата, дето с ум и разум лапнала питката...
- Внимаваш ли?
- Внимавам ли?
- Ей, Ти, знаеш ли как ще свършат накрая нещата?
- Не знам.
- Мислиш ли, че...
- Знаеш ли, странен си. Не мога да внимавам и да мисля едновременно. Когато мисля, събирам онова, което е, с онова, което не е. И решавам как да действам. Само когато действам внимавам.
- Сега действаш ли?
- Чакането действие ли е?
Мълча и разхождам мислите си по ръба на планината. Поспирам ги край комините на къщите. Вдишвам сребристия дим и продължавам след чуруликането на птиците да вървя по пътя си. Сам със спомените и надеждите, с вярата, че всичко се повтаря, но и с разбирането, че не е възможно днес да опечеш нов хляб с вчерашното брашно.
Ти се надига от мястото си и изключва хлебопекарната. Очакването свърши. Това означава, че то все пак е действие. Нали?
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Благодаря, Марко!
