Върху печката къкреше кисело зеле. Бабата дремеше в леглото, внучето играеше на пода с дървено влакче, по инкята говореха нещо. Навън снегът се беше натрупал почти до прозореца.

     – Нека да погледаме малко телевизия! – помоли внучето. Беше червенобузо пет-шестгодишно момче с избродирано червено конче върху вълнената връхна дрешка. – Сигурно дават детско.

     Беше към десет и половина преди обяд и наистина понякога по това време пускаха анимационни филми, за да запълнят програмите.

     – Това беше допреди година-две, моето дете – рече бабата. – Сега вече няма детски филмчета по това време. Дават глупости.

     – Какви глупости, бабо?

     Тя се замисли. Какви наистина?

     – Сега всичко е шоу. Говорят за това, което не е съществено. За шантава любов, за дрехи и за ядене... за какво ли не. Правят се на щурави. Смеят се на собствените си простотии.

     – А понякога – обади се иззад леглото дядото – дори се събличат, за да запълват времето с телата си. Нямат вече какво да кажат, защото им е малко акълът, и почват да се правят на алтави.

     – На алтави ли? – внучето се радваше, че научава нови думи. Смяташе, че когато порасне и започне да използва истински влак, а не този, който беше в ръцете му, ще пътува много и ще посещава интересни места – където се говори загадъчния и различен език на възрастните. Сигурно те са го научили тъкмо когато се посещавали далечни и тайни градове и държави, гори и скришни пещери, където хората разговарят и мълчат по необичаен начин.

     Манджата избълбука по-силно в тенджерата и плисна върху горещата печка. Течността засъска и замириса на изгоряло.

     – Според мен нарочно не пускате телевизора – каза унило внучето. Чух ви сутринта да си говорите, че е повреден.

     Бабата се засмя, стана от леглото и седна до заскрежения прозорец. Оправи забрадката си.

     – Не е нарочно – рече. – Телевизорът не работи, това е вярно. Но всичко, което ти казахме, също е истина. Ето, виж вестника, този с кръстословицата. Нали вече можеш да четеш?

    Седмичникът стоеше на масата върху шарената мушама. Имаше голям подлистник с всички телевизионните програми. Те се интересуваха само от една от тях – тази, която се хващаше тук.

     Разлисти внимателно, подмина попълнената кръстословица, оцветения замък и рецептата за кекс и се загледа в колонките на подлистника – малкото момче обичаше шума на вестникарската хартия и правеше всичко по-бавно, отколкото трябва. Да, наистина по това време даваха „Евротокшоу” – развлекателно предаване. Така пишеше.

     – Добре поне, че е радиото – примири се. – Ще слушаме музика.

     – Е, може да правим и други неща – пак се обади дядото и стана. – Мога да ти покажа приказка.

     – Голям съм вече за това – намръщи се малкият мъж с червено конче на гърдите. – А и ти си голям да четеш приказки.

     Това беше упрек. Дядото четеше червена и леко оръфана книга с твърди корици винаги, когато имаше свободно време. А на неговите години – свободно време, колкото щеш. И все си четеше едни и същи приказки, никога не му омръзваха. И картинките разглеждаше с любопитство, сякаш ката ден ги виждаше за първи път.

     – Няма да ти чета приказка – уточни старецът. – Ще ти я покажа. Хайде, обличай се.

     Побутнаха по-силно външната врата – виелицата беше затрупала прага. Дядото намери голяма пластмасова лопата и започна да прави огромна дупка в снега.

     – Това ще е нашата бяла пещера – каза. – Помагай!

     Внучето започна сръчно да рине с по-малка лопатка. Над тях снегът беше лек и мек като завивка, а сивото небе се провисваше от високия си балкон, за да ги гледа и да им се чуди.

     Към обяд бяха направили дълъг тунел – чак до външната тоалетна и до кокошарника.

     – Нашето зимно скривалище е готово – констатира дядото и обърса челото си. Беше се запотил. – И стоката ще е спокойна.

     Стоката се състоеше от три кокошки и стар, но красив и наперен петел.

     – И ще се крием тук, така ли? От какво? – попита помощникът.

     – От всичко може да се крием – от лошото, от лошите, от вълците и другите зверове, от шоуто, в което хората се вглеждат, за да забравят колко е хубав живият живот...

     – По-добре е приказките да се показват, а не да се разказват, нали, дядо!

     Възхитен от ума и съобразителността на внучето, дядото побърза да се прибере в къщичката и да сподели радостта си с бабата. А вътре миришеше чудесно и бе толкова топло и уютно, колкото може да бъде само в приказките.