СПУКАНАТА РАБОТА

     Най-после съдбата му помогна. Той не търсеше помощта ѝ, мразеше я. Но тайно се надяваше да не му пречи в успеха.

     Ала тя пречеше. Винаги, когато беше напът да открие сензационно истината там, където другите нищо не виждаха, всичко внезапно се объркваше и инспекторът ставаше за смях. Струваше му се, че дори и полицейските кучета му се подиграват – така разширяваха краищата на устата си.

     „Сигурно на това ги учат в разните школи!”, гледаше ги злобно в такива моменти той, знаейки какви усилия се полагат за обучението на полицейските кучета. Няма как да не ги учат и на подигравки. Можеше да се предположи с относителна достоверност, че им влиза в образователната програма.

     Реши да провери това. Издебна удобен момент, когато в управлението цареше обичайното следобедно безделие. Дежурният разследващ полицай спеше, както обикновено, полегнал върху бюрото си, арестантите мируваха, а вонята, идеща от отворената врата на тоалетната, бе почти поносима. Знаеше, че в този ден и по това време от светлата му част водят трите немски овчарки на едно поле, по-точно поляна, в отдалечен закътан парк. Мястото се знаеше от малцина, имаше вишка, от която постови наблюдаваше околността, за да не би някой вражески елемент да изучи методиката на обучението на псетата. Това беше важно, инспекторът одобряваше предохранителните мерки, защото от личен опит знаеше: схванат ли ти методиката, спуканата ти е работата.

     „Спуканата ти е работата!” – повтори наум, докато слизаше от третото превозно средство на градския транспорт, ползвайки обиколни маршрути, за да не бъде проследен. Мушна се в метрото и запраши към някакъв мол, максимално отдалечен от парка, където беше поляната; знаеше, че така поставя в заблуждение преследвачите си. Когато слезе на крайната спирка, се престори, че всъщност се разхожда и си играе нагоре и надолу по ескалаторите, когато внезапно изскочи на улицата и започна да тича с всички сили по шосето с конспиративна цел.

     Накрая стигна до спирката на маршрутно такси. Знаеше, че в тарапаната никой няма да забележи, че слиза на оня парк. Намери си място, като помоли майка са гушне в скута шестнайсетгодишния си син и се огледа. Не виждаше опасност – поне не и пряка. Това му даде възможност да се върне в мислите си.

     „Спуканата ти е работата!” – там беше свършила последната му мисъл. Коя работа? Защо да е спукана? Изведнъж установи, че е налице прекъсване в менталната последователност на разсъжденията му. Щом като си е казал, че работата му е спукана, значи е съзнавал в онзи предходен момент, че нещата стоят по този начин. Ами сега? Какво да прави? Не помнеше как и защо беше стигнал до дедукцията, че точно неговата работа е спукана. И колко да е спукана? Защо точно спукана, а не цепната примерно? Стана леко и опипа панталона си отзад. Не е това.

     Слезе и със свито сърце продължи към полянката, за да може инкогнито да проникне в методиката, по която обучаваха кучетата. Беше му важно да разбере как им внушават знания за подигравки и могат ли кучетата да се смеят ехидно и надменно, както това правеха колегите му при всеки негов провал, и дали – ако могат, го правят по собствени подбуди, а не подсъзнателно като кучето на Павлов. Това му се струваше много съдържателно и съвсем оправдателно от професионална и лична гледна точка. Така беше наистина. Особено го огорчи последният случай, когато беше убеден, че диамантите на старицата се намират у мъжа ѝ, независимо от факта, че същият отдавна беше покойник. След ексхумацията, извършена по негово нареждане, той продължи да твърди същото, въпреки че в нито в гроба, нито в прогнилите джобове на трупа не бяха открити изчезналите вещи на старицата. Когато най-сетне се разкри, че диамантите всъщност са откраднати от най-добрата приятелка на жертвата и след това – дадени в заложна къща срещу скромно възнаграждение заради риска, инспекторът убедително твърдеше, че кражбата е станала по заръка на покойния.

     – Защо, по дяволите, продължаваш да упорстваш? – крещеше началника му. – Защо точно мъртвеца трябва да е крадецът?

     – Това, господин начилник, е правилният въпрос – отговаряше инспекторът и се преструваше, че знае отговора.

     Точно тогава установи, че кучетата – и трите немски овчарки, които бяха на служба ва управлението, вкупом му се хилят. Дори и те. А беше чел в някакво списание, че животните не могат да се усмихват. Инспекторът не даряваше с доверие списанията, които чете, особено онези, несъдържащи кръстословици, но искрено съжали, че не беше запазил точно това. Обърна къщата наопаки, като разсука и разви всичките си фунийки, изстреляни с тръбата от детските му години по мишените в стените – всъщност той купуваше списанията най-вече защото с гланцираните листа се правеха най-готините фунийки, а ако им сложиш игличка отпред, стават страхотно оръжие. Отне му два дни да развие фунийка по фунийка и след това да залепва пъзела на страниците, но така и не откри статията, в която беше прочел, че животните не се смеят. Значи може и да не е прочел това, просто си го е въобразил, защото така му се искаше да бъде.

     Тази мисъл го разочарова допълнително. Щом и животните му се присмиват, спукана му е работата. А той иначе имаше склонност да обича животните.

     „И вие ли, Брутове?”, запита като Цезар полицейските кучета – отначало мълчаливо и тъжно, след това гласно и злобно, припомняйки си разширените им в краищата усти и искрящите черни очи.

     И ето го сега – в храстите край поляната, скрит от униформения на вишката, наблюдава как специалистите, облечени в камуфлажни бозави облекла и наденали дебели оръфани  ръкавици, крещят нещо на овчарките и ги карат да носят разни предмети в устата си. Наостри уши и започна да анализира командите и заповедите, с които си служеха учителите, вглеждаше се в маниерите и невербалната комуникация между човек и животно, дори в един миг посегна към тефтера в задния си джоб, за да опише, да нарисува мимиките и жестовете, когато...

     Ударът не беше толкова силен, колкото точен и рязък. Това, което усети, беше повече загуба на сетивност, нещо в него даде на късо, сякаш някой му отряза съзнанието и после дръпна шалтера. Изчезна за миг или два, а когато се свести и отвори очи, видя, че часовият от вишката му оказва първа помощ.

     – Мислех, че е някой вражески елемент – извиняваше се младежът с униформата. – Не ви познах, господин инспекторе. Съжалявам, значи. Ето, сега ще пристегна бинта. Ще заболи малко или много. Спуках ви черепа, струва ми се. Но няма страшно. Ще го зашият в МВР-болницата. Те там всичко кърпят. Сухожилия, черепи, кости, вени, кожа и дрехи даже. Не е болница, а шивашко ателие. На мен са ми шили какво ли не. Само дето устата не можаха да ми зашият... – смееше се часовият, опаковаше старателно главата с бинт и тръскаше ръце да не лепне кръвта; не спираше да говори: – И аз като вас ката ден със скъсан панталон ходех, и все отзад беше разпран, значи. Спукваха ме от смях всички, а когато ме приеха по спешност в болницата първия път...

     Докато младото момче извинително и бъбриво го успокояваше, инспекторът бълнуваше и като метроном в главата му тракаше една и съща фраза: „Спукана ти е работата!”, „Спуканата ти е работата!”...

     Съдбата най-после му беше помогнала да разбере смисъла на тази фраза.