Sep 28, 2017, 7:39 PM

Излет 

  Prose » Narratives
1012 4 6
11 мин reading

     Хребетът се беше извил като камила. Едногърба. Те са много трудни за яздене, тези хребети, и никой не ги одобрява, когато е на път. Казват, че в Южна Африка имало камили...

     – Помогни ми – изстена тя. – Беше млада жена, нямаше и трийсет. Носеше огромни обувки, чорапи, вълнени, ямурлук и очила. – По дяволите, одрасках се! Как ме прободе!

     – Ти кървиш! – притече се мъжът, който вървеше пред нея и забърза надолу по камъните. – Къде се препъна?

     – Не съм се препъвала. Просто кървя.

     Времето беше чудесно. Есента не бързаше. Скоро, като завалят дъждовете, тук щеше да стане непристъпно. Трябваше да изкачат този хълм и после в хижата щеше да е друго.

     – В хижата ще се стоплиш и ще те намажа с нещо. За сега имам това – подаде ѝ бинт и някакво лекарство в едно непрозрачно шишенце.

     Тя седна. Омърлуши се.

     – Не искаш ли да продължим? – Той беше угрижен.

     – Защо да продължаваме? – Тя беше по-угрижена.

     – Раната ще заздравее. Нищо работа.

     – Тя вероятно ще заздравее, да. А другото?

     Колоната дойде след тях. Бяха поизбързали.

     – Ало, младоженците, защо спряхте! – завика един червендалест. – Не ви отива на годините! Още половин час и ще пием чай!

     – А, чай! – смръщи се лелката след него. – Друго ще пиете. Ама нищо. И аз ще пия от другото. Колко е хубаво тук!

     Всъщност беше пълно с камънаци, малки гущерчета се появяваха тук-там, а храстите бяха съвсем остри, като бодило на нашийник.

     – Вървете! – изписка момичето. Беше ужасена от някаква мисъл, тя стискаше гърлото. Пооправи гласа си и каза по-убедително: – Да, вървете. Вие вървете. Ние ще ви настигнем.

     Колоната отмина, бодра; говореха си това-онова, не бяха повече от десетима. Странно, но нямаше птици. Само дърветата шумяха – отдалече някак, като предупреждение, че съществуват. Наесен дърветата говорят повече от птиците.

     Бинтът пристегна крака на младата жена, тя се поуспокои, че все пак той се погрижи и каза:

     – Не биваше да идваме тук.

     Мъжът разкъса надлъж част от бинта, направи възел, засмука нещо, навлажни го със слюнката си, скъса краищата със зъбите и попита:

     – Не биваше ли? Но нали така решихме?

     Другите крачеха към билото.

     – Айдее! – изкрещя последният от колоната. – Горе е животът!

     Помилва я по косата. Тя се отдръпна.

     – Какво има?

     – Защо трябва да вървим нагоре?

     – Нали така решихме. Страх ли те е от нещо?

     – Да, тук има змии. И други пълзящи неща. Не обичам планината.

     Опипа раната си. Не болеше, само май се беше подуло.

    – Така решихме. Ако искаш, ще се върнем. – Мъжът беше дружелюбен, макар и да му личеше, че е напълно разочарован. Той обожаваше излетите. Не знаеше дали обича планината. Всъщност не знаеше какво обича. Това е напълно нормално за мъж на четиридесет години.

     Извади от раницата термос с чай, подаде ѝ го. Тя отказа.

     – Имам сандвич. – Знаеше, че се храни рядко, но искаше да демонстрира нещо.

     И сандвича не прие. Поседна до нея. Наближаваше пет часа. Късно е за връщане вече. Ще замръкнат по пътя надолу. Хижата беше по-близо.

     – Ти защо се ожени за мен?

     Не видя как го каза, беше се свила. Почти не я познаваше; онези, десетимата, я бяха препоръчали, а на него му беше време. Казаха му, че тя повече говори с жестове, с устни и с очи. А сега не виждаше нито устните, нито очите.

     И изобщо не разбра въпроса. Погледна я почти от упор: тази хубава жена, съпругата му, изглеждаше злобна. За първи път я виждаше такава.

     – Защото... те обичам. – Това прозвуча съвсем неубедително: "Трябва ли да има конкретна причина?"

     Подухна ветрец и разпиля косата ѝ, вързана с нещо. А той добави:

     – Така мисля. – Изкашля се без причина.

     – Така ли мислиш? А пък аз не го усещам. – Стана и започна за оправя косата си. Свали очилата и ги хвърли някак безцеремонно на земята, сякаш оставаше гола без тях. След малко беше съвсем друга, по-красива, шнолите ги нямаше. Събу грубите обувки, свали раницата и отново седна, но по-далеч от него, върху малък пън. Съвсем тихо, разсеяно, сякаш това нямаше значение, го уведоми: – Аз няма да вървя с теб.

     Не знаеше дали да ѝ отговаря. Това звучеше двузначно. А и къде и как изобщо може да върви без него?

     Най-сетне нейде прокънтя звук от кълвач – чукаше по някакво гнило дърво. Нима може да си прави гнездо по това време? Есен е. Едва ли. Просто си чука.

     Хрумна му нещо:

     – Искаш ли да останем тук? Далеч от останалите? Имам одеяло, ще се гушнем и ще прекараме нощта край дърветата. Няма страшно.

     Тя поклати глава: не се страхуваше от дърветата. Нито от нощта. Косата ѝ беше буйна и ставаше все по-черна от сенките на гората. Каза:

     – Аз обичам морето. Не харесвам гората.

     „Добре, тъй да е – каза си. – Какво ти става? Има време, ще се опознаем. Общо взето, не ме интересува какво харесваш. Та ние се оженихме преди седмица.“ И помоли:

     – През лятото ще отидем на море. Другото лято. Ще отидем, разбира се. Сега сме тук. Да се насладим.

     Доближи я и се опита да я целуне. Тя го отблъсна.

     На сватбата им присъстваха, общо взето, същите десетина човека, които вероятно вече бяха в хижата и пиеха чай или там каквото искаха да пият. Беше скромна сватба, а младоженците изглеждаха влюбени. Сега обаче не.

     Сгуши се в коленете си момичето, погледна бинта, поприбра косата си и тихо каза:

     – Върви при тях. Моля те. Искам да остана сама. – Замисли се, че тази сватба трябваше да е на морето. И там имаше десетина човека, които сигурно щяха да се радват за нея. Те не са колеги, просто колеги. Добри, скромни хора са, добри и лоши като живота. Никога няма да те препоръчат обаче, хората не са храна. Но тя не ги покани на тържеството. Защото реши, че самочувствието на съпруга ѝ ще бъде накърнено. Или нещо такова.

     Остави раницата до болното ѝ коляно; то не кървеше. Не искаше да спори с нея. Беше сигурен, че скоро ще го настигне. И ще вземе очилата си – тя все ги носеше, като да бяха част от личността ѝ. Тръгна. „Горе е животът!“

     Тя го изгледа, докато се отдалечаваше. Имаше хубаво дупе, нейният съпруг. Всичко останало в него не ѝ харесваше. Беше я ухапало нещо преди седмица. Може би страхът, той хапе внезапно и после се крие. Не му обърна внимание. Усещаше, че отровата му вече действа. И коляното... то започна отново да кърви. Как стана така?

     За годините си изглеждаше добре. Четиридесет не са много. Крачеше храбро и знаеше, че ще бъде последван. От това имаше нужда. Съзнаваше, че тя страда. Че е разколебана. И какво от това? Противоотровата беше у него. Никога няма да отидат на морето. Тя му беше препоръчана. И му принадлежеше. Ако спазва определени обстоятелства, той можеше да излекува страховете ѝ. Поне отчасти.

     Забави крачка. После се огледа. Не я видя да тича след него. Дори не извика името му. Постоя малко. Наистина е прекалено тихо. Защо няма птици?

     После бавно започна да се връща. Местеше храсталаците и внимаваше да не се убоде. Къде е, по дяволите? Защо не го следва? Какво си въобразява? Късно става.

     Намери най-сетне този глупав пън, на който беше решила да седи, за да бъде далеч от него. Нямаше я. Видя кръв, видя бинт, видя следи.

     Нея повече не я видя.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря.
  • "Тя вероятно ще заздравее, да. А другото?"
    Другото убива...
  • Тъжна и реалистична история, в която неказаното боли между редовете... бинтът не върши работа. Достатъчна е една топла прегръдка, повече помага. Но не винаги. Не и само заради идеята. Хубав разказ!
  • Един хубав задник на човека, който не е наясно дали и какво...не е достаъчен...те са си чужди
  • Благодаря, Стойчо. Бланш, ти си ми любима. По-тъжно е, когато хората се разбират.
  • Бързите сватби са с кратки бракове...
Random works
: ??:??