Жестока мъдрост
Стоях на тротоара и гледах след нея. Вървеше леко приведена, сякаш носеше на раменете си огромен товар. Дъждът на ситни капки я прегръщаше и попиваше в нея. Дори не разтвори чадъра си, продължи да го стиска в ръката. Не знам дали плачеше, обърна се и си тръгна преди да успея да погледна в очите и. Днес и времето, и дъжда са в тон с нея - мрачни и тъжни. Не исках да я нараня!Господи толкова я обичах, че докато я гледах в дъжда се разпадах на хиляди парчета. Никога не бях мислил, че мога да бъда толкова жесток! Обичах я безумно, затова не можех да си позволя да остане в живота ми! Тя беше млада, от тялото и лъхаше енергия и желание за живот. Аз бях болен - ракът изяждше тялото ми, всеки ден го глозгаше с острите си и безпощадни зъби. Предстоеше ми битка - на живот и смърт. Може би последната в живота ми. Нямаше да позволя тя да бъде свидетел на болката, нямаше да позволя да ме види как гасна. Да, днес бях жесток - когато и казах, че не я обичам, че има друга, че нищо не значи за мене - сякаш забих нож в сърцето и. Това беше най-добре и за двама ни! Щеше да си намери друг и да е щастлива. Да се омъжи и стане майка, а аз... щях да прегърна онази новата, тропаща на вратата ми. Трябваше да бъда мъдър и силен, а понякога това значи да си жесток! В любовта ми нямаше място за егоизъм. Щеше да ме мрази и проклина, да я боли - месец, два или три, но ще мине и ще продължи... без мен! Гледах как силуета и се стопяваше в далечината, не се обърна нито веднъж! Краката ми тежаха като олово, не можех да помръдна. Светът се разливаше пред очите ми и се сливаше с дъжда. Една самотна сълза се откъсна от очите ми, първата след толкова дни. Почувствах се свободен! Странно чувство е свободата, не винаги ти носи радост. Свободен да направиш избор - избор, който не е това, което искаш, а това, което трябва. Изборът да обичам и да дам правото да обича, право на бъдеще!
© Росица Димова All rights reserved.
