Живият мъртвец, ч. 2
Усетил прималяването ми, мъжът, който събуди моите най-зловещи кошмари, ми подаде ръка и предложи да изпием по кафе. Съгласих се. Въпреки, че не откривах нещо познато в него, аз се надявах поне да чуя разумно обяснение.
В кафенето нямаше много клиенти, така че сервитьорката ни обслужи бързо и след малко останахме сами в сепарето. Хищният му поглед беше омекнал и беше по-скоро умоляващ, търсещ разбиране.
- Спомняш ли си онзи ден, малко след като беше навършила шестнадесет? Мъжът, който ти подаде зловещия плик?
Разбира се, че помнех...
Два дни след рождения ми ден имах среща с човека, който четири години преди това беше стоварил на детските ми плещи порочна тайна – беше ме обезчестил и превърнал в свое притежание. Изпълнявах не само сексуалните му желания, но и всички възможни изисквания – ходех облечена само в черно, без никакво разголване, а в училище имах много висок успех. Това беше повод родителите ми да се гордеят с мен, а съучениците ми ме приеха за поредната депресарка. В мен се бореха противоречиви чувства - страх от семейството, срам от приятелите и дълбока обич към този човек, когото би трябвало да мразя.
В онзи ден аз го чаках покорно вече петнадесет минути, когато към мен приближи непознат мъж, подаде ми запечатан плик и си тръгна, без да каже и дума. В плика беше некролога на този, който трябваше да бъде до мен – зловещо тогава, мелодраматично от сегашната ми гледна точка.
После – погребението му, самотата, борбата, провали, успехи, тишина...
- Виждам, че се отнесе – прекъсна блуждаещите ми мисли този чужд човек. – Нали не си мислиш, че Х. е жив? Аз съм мъжът, който ти даде онзи плик. Тогава още чувствах влиянието му и не смеех да те заговоря. Години наред бях невидимо присъствие около теб. После ти се омъжи и аз се оттеглих. Ако не се беше появила в интернет-пространството, щях да те загубя завинаги.
- Даваш ли си сметка какво направи, егоистично копеле?! – изкрещях, забравила къде се намираме.
- О-хо! Котараната станала тигрица...
- Не смей да ме наричаш така! Изобщо не ми пука нито за него, нито за теб. Фактът, че съживи един мъртъв спомен е нищо в сравнение с това, в което си се превърнал ти през тези години – ЖИВ МЪРТВЕЦ. Ако не обичах живота си, бих те ползвала като мое зомби. Изненада-а – единственото, което ме свързва с онова минало, са уроците ми. Разбирай – това минало ме научи какво не трябва да правя. Твоето присъствие тук е нещо, като духът на Старата Коледа. Е, старче, закъсня. Новата Коледа мина и почисти всичко мръсно и ненужно. Сбогом!
Излязох навън и дадох воля на пречистващите сълзи. Когато влязох в парка, снегът ми се стори още по-красив. Слънцето беше загубило играта с облаците и изящни снежинки се спускаха нетърпеливо към земята, за да я целунат. Чувствах се отново жива. Кошмарите избледняват бързо, когато не спираме да приемаме с благодарност малките радости, които животът ни поднася.
К Р А Й
© Весислава Савова All rights reserved.
