Jun 18, 2017, 10:38 PM

Жмичка 

  Prose » Narratives
598 2 7
6 мин reading

     Играеха. Стълбовете бяха още дървени, а кабелите по тях, които се разпростираха като вени върху опакото на тъмното небе, стояха провиснали, черни и се поклащаха, за да покажат, че в тях тече нещо.

     – Скрих се! – Момичето беше намерило най-доброто скривалище.

     Момчето преброи до десет въпреки това. Тази игра трябва да се провежда по правилата. Не бива да вдигаш очи, докато не си преброил до десет. Брои се бавно, отмерено. Когато някой от участниците ти каже нещо, не обръщаш внимание. Това може да е измама.

     – Хайде! Стига си броил! – изчурулика девойчето и затвори тихо вратата на лятната кухна. Беше спокойна, защото скривалището ѝ беше най-доброто. Той нямаше да я намери никога. Въпреки че чу гласа ѝ.

     – Десет! – обърна се рязко. – Сега да те видим!

     Отлепи челото си от дървения стълб и се огледа. Светлината на уличната лампа не беше силна, но му се струваше достатъчна. Провери първо в ъглите на двора; зад джанката, до дувара и край тарабите на кокошарника. После в храстите. Там имаше много малини. Любимо място за криене. Обаче не беше там. Усети лека болка, одраска се. Голяма работа. Една драскотина не означава нищо. Трябва да я открие.

     – Ще те намеря! Ще видиш!

     Сигурно е в мазето. Глупаво скривалище е това: има само един вход и един изход. На вратата беше написал собственоръчно с тебешир, че там не се влиза. Това не важеше за игрите, особено за жмичките. Важеше за дядо и за баба: да не пречат. Но бабата вече рядко посещаваше мазето. Едва ходеше.

     – Наближавам те!

     Каза го, за да я сплаши и да шугне. Всъщност дядо му също не се съобразяваше със заповедта върху вратата на мазето. Там той пушеше, за да се скрие от очите на бабата. Тя му беше забранила да пуши. Но нямаше как да провери в мазето. Когато той се връщаше в лятната кухня, миришеше на цигари.

     – Пак си пушил! – зъбеше се тя без зъби.

     – Няма такова нещо – обясняваше дядото. – Аз така си мириша.

     Бабата се съгласяваше неохотно, защото това беше вярно. Откакто го помнеше, той все на тютюн миришеше. А тя го помнеше много отдавна, още от времената, когато на опакото на небето нямаше кабели и вместо електрически стълбове на улицата растяха дървета.

     Значи е в мазето. Няма къде другаде да е. Отвори вратата. Тъмно. Сега ако светне крушката, тя ще изскочи, ще го изпревари, първа ще изтича до стълба и ще заплюе: „Пу си мене!“. Ще спечели играта и после пак той ще жуми. Лошо. Значи не бива да светва.

     Провери зад вратата. Нещо прошумоля пред него.

     „Мишка!“ Не се страхуваше от мишки.

     – Тук си! Няма къде да избягаш! Сега ще те набарам и ще те задържа! Няма да ти позволя да ме изпревариш! Ще загубиш!

     Момичето не беше в мазето. Беше се скрило зад шкафа в кухнята; малко против правилата, защото не беше позволено да играят извън двора. Къщата извън двора ли беше обаче? Май не. Значи кухнята е в двора заедно с къщата, всичко е наред.

     Докато се криеше от брат си, свита на кълбо, се заслуша. Чу как баба ѝ говореше нещо като на себе си. Тихо, скръбно, монотонно. По това време винаги спеше. Бе лято, а толкова късно старците отдавна спяха. Само внучетата имаха право да си играят до полунощ, но в квартала. Никъде другаде.

     „Е, какво пък! Нека брат ми победи! После аз ще го търся. И играта ще продължи. Сега да видя защо баба говори. По това време... Може да съм я събудила!“

     Излезе от скривалището. Отвори спалнята. Бабата стенеше.

     – Какво има, бабо!

     Старицата се обърна. Лежеше в леглото. Плачеше.

     – Дядо ти го няма. Отишъл си е.

     – Как така?

     „Нима и възрастните играят на жмичка? Дядо сега ще се появи. Той винаги се крие в мазето. Но никога по това време. Странно.“

     – Ела при мене, чедо. – Бабата прегърна внучката, целуна я. Беше облята със сълзи, а страните ѝ бяха горещи, по-горещи от лятната нощ и дори от спомените, които плуваха в очите и падаха върху възглавницата до нейната.

     – Какво говориш, бабо? Та аз го видях преди да мръкне! Беше до чешмата.

     Бабата се разрида още повече. Да, напоследък той стоеше дълго до чешмата. Всяка вечер. Там храчеше кръв.

     В същото време внучето говореше в мазето напосоки и опипваше предметите, за да не се спъне:

     – Сестричке, в мазето е тъмно. Но аз те чух. Няма къде да се скриеш. Искаш ли да запаля крушката? Сигурно си зад кацата? Или при тухлите?

     Нещо се изтърколи. Падна тежко и тупна върху каменния под. Събори лопата и тя звънна в тъмнината.

     Момчето хукна към електрическия стълб, за да заплюе сестра си. Беше открил скривалището ѝ. В мазето.

     Там, където дядото умираше.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??