Ето я одаята за всичко в дома на дядо Поп - сякаш отново влизам в нея.Тя още е пропита с неповторимия аромат на нещо архивно и ценно. Когато бях малък, там се вмъквах на пръсти, от страх да не настъпя някое съкровище и внимателно се заравях в миналото. Църковни вестници, писма, старинни картички, книги, а също ракли с народни носии, с везани месали и с какво ли не още... За мен - малкото дете, се откриваше един чуден свят, сякаш цялата история на човечеството бе събрана в тази стая, но и нещо повече - чувствах, че в нея обитаваше вълшебният дух на приказките. Там за първи път усетих притегателната сила на интересния роман, когато един ден намерих „Кво вадис?” (”Къде отиваш?”) на Хенрик Сенкевич, издаден през 1882 година, със стар правопис. Изчетох го на един дъх и дълго бях като омагьосан. В този „музей” открих и цигулката на дядо ми, а също и останки от маслени бои, статив и платна за рисуване. Тогава се загледах в картините, които бяха окачени по стените, във всяка стая на къщата. Баба ми каза, че са ги рисували моите дядо и прадядо. В същия ден отидох до селската книжарница, купих си боички, четки и хартия и целия следобед се опитвах да изобразя нещо, но все не ставаше както си представях, че трябва да изглежда една истинска рисунка - моята си беше карикатура, в сравнение с която и да е от картините на дядовците ми. Аз се правех на художник пред надвисналата замислена дюля и пред усмихнатите смугли гроздове. Рисувах, вдишвайки аромата на здравец и какви ли не цветя, примесен с този - на стария, мъдър орех, на чиито клони често завързвах люлката си и се понасях нагоре - нагоре, чак всред птичия шепот.
     В един от онези омайни дни, след като до насита се бях люлял, тичал по поляните, гонил шарени пеперуди, баба ме прибра по-рано от обикновено и ме накара да се изкъпя и да облека най-новите си дрехи, защото сме чакали гости. На втория етаж на къщата, в просторния вестибюл, тя беше подредила маса за десетина човека. Навсякъде ухаеше изкусително на печено пуешко и на току-що извадени от фурната пита и тиквеник. Ето че заскърцаха дървените стъпала на витата стълба към втория кат на дядовия дом. 
    - Добре дошли, кмете и кметице! Заповядайте, сядайте, където ви е удобно – усмихната, баба се здрависа с кмета и се разцелува с жена му, а дядо ги настани да седнат точно срещу картината, на която бе изобразил разрязана сочна диня, с небрежно нахвърляни цял куп плодове край нея.
     - А-а, ето го и господин учителя... Добре дошъл, добре дошъл! - дядо ми потупа по рамото следващия си гост и го покани да седне с гръб към картината, но с лице към скрина, пълен с църковни книги.
     - О, ето го и ветеринарния доктор, заедно с докторшата си. Заповядайте, заповядайте - пак разпери ръце дядо, здрависа се и с тях, а сетне ги настани с лице към другата картина - с галопиращите коне.
     Аз пърхах насам - натам и уж помагах на баба, но не изпусках от очи нищо от случващото се. Когато мъжете се чукнаха с чашките блага гроздова ракия, езиците им се развързаха. Жените си пийнаха от вишневия ликьор на баба и започнаха да си говорят за шев на дрехи и за готвене-безинтересни за мен теми. Виж - мъжките разговори бяха друго нещо! Аз със зяпнала уста слушах разказа на учителя за миналото на нашето село, за турското робство, а когато захвана да приказва за Матей Преображенски (Миткалото), който неведнъж отсядал тъдява, аз придърпах стола си до неговия и не смеех да мигна, за да не изпусна някоя дума.
     - Отец Матей или Очматей, както му казват тук, си е от нашия край, нали знаете, че е роден във Великотърновското Ново село. Останал сирак, но от малък си бил буден, та отишъл да учи терзийство в Дряновския манастир. Сетне там станал послушник, после - монах в Преображенската обител. Обиколил и манастирите в Света гора Атонска и изчел ценните книги, които се пазели там. Ама най-интересното е, че е бил самоук техник. Все нещо се опитвал да измайстори, за да облекчи тежкия труд. Как ви се струва - пясъчна мелница на брега на Бяло море, а? Ставал и лягал с мисълта за вечен двигател, за „перпетум мобиле”, представяте ли си?
     Зяпнал, слушах интересния разказ и още сега бях готов да скоча и да се захвана с майсторенето на вечен двигател... Но тази важна работа трябваше да я отложа за утре, защото учителят продължи:
     - А знаете ли, че Отец Матей през 1862 година се записал в Първата легия - на Раковски. Сетне предвождал чета в българските земи, бил се с турците и ги победил. После станал книжар и проповедник из нашия Великотърновски край. Той е имал подвижна библиотека. В кошове, вързани за самара на магаренцето си, разнасял от село на село какви ли не народополезни книги-от жития на светци, до „История славяноболгарская” и „О Асену Перваго”. Колко добрини е направил Очматей и за нашето село - та ние имаме читалище, чиито първи камък е поставен от него!
     Кметът на няколко пъти се опитваше да вземе думата, ама все не сварваше, че учителят си бе твърде сладкодумен и най-после се наложи направо да го прекъсне:
     - Аз зная, че Очматей е бил сподвижник на дякон Левски. Двамата обиколили не само нашия край, но и Карловско, Пловдивско и Старозагорско и навсякъде из селищата организирали революционни комитети.
    - Да, кмете, но не само това - Миткалото пренасял и тайната поща, и оръжие, било сам, било заедно с Левски и Ангел Кънчев - учителят не издържа и отново взе думата.
    - А и друго - знаете ли, че земеделско сдружение в нашето село за първи път е било организирано от Очматей - най-после успя да се вреди и ветеринарният доктор.
     След втората ракийка разговорът взе да става особено задушевен, но баба реши точно тогава да започне с поднасяне на основното ядене и ме извика да й помагам.
     С голяма табла в ръце, аз като истински сервитьор, се въртях покрай гостите и без да изсипя нито една чиния, успешно се справих със задачата. Двамата с баба също седнахме покрай софрата и дядо Поп покани всички ни да вечеряме, като първо каза нужната за случая молитва. Големите се чукнаха с червеното вино, с което баба много се гордееше, защото тя му беше майсторът. Всичко си вървеше по мед и масло, както се казва, дордето докторът не захвана политическите теми. По едно време мъжете така се разгорещиха, че чак се изплаших от вида им. Бяха се зачервили и наежили, говореха един през друг, караха се и а-а, а-а, да се хванат за гушите. Баба реши да поугаси малко нажежената атмосфера и започна да сервира допълнително от пуешкото месо, ама защо ли й трябваше... Застана тя пред кмета и рече, поднасяйки му яденето:
     - Яж още, бе кмете, яж, бе пуяк!
Че като скочи оня ми ти кмет, че като се развика:
    - Попе, не стига това, че ти ми противоречиш, ами на всичкото отгоре и попадията ме обижда!
    На дядо само това му трябваше - хвана кмета за яката и го изтърколи по витите дървени стъпала. Другите гости сякаш се изпариха - толкова набързо и тихичко се изнизаха подир кмета.
    Ето неправилните изрази и обръщения докъде водят! Оттогава много внимавам като поднасям на някой гостенин пуешко. От собствен опит вече знам, че обръщението „Яж, бе кмете, яж, бе пуяк!” не води до нищо добро. Ама хубаво, че още не бяхме стигнали до десерта - до тиквеника де, че още колко ли гостенина щяха да се изтърколят по стълбите?!