Решавам, няма да оставям повече такива мисли, пожълтяло-сухи от сбогуване, изтръпващо-разказвали несъществуващи импресии и ще избягам в празничното равновесие на разговор със себе си в смълчана привечер, зад здрача на привъшващия ден, в едно застинало преддверие. Отвън, до стълбите, които водят вътре, там ще ги забравям, а у дома ще влизам като в храм на моята изтънченост от самота, в която се потапям и ме обгръща топлото на вещи, утихнали в синьото на привечер. Ще се стопя като изричам всяко име, което времето ми шепне, че някога помислях. Последната картина въздъхна някак недовършено. А улицата е отнела някъде боите и ги посипала с прах от счупени часовници на думи от забрава. На нощите си обещавах да те съчиня и да довърша твоя поглед от картината в бяло, но утрото ми те отнема всяка сутрин и те оставя из завивките на мислите, които аз надиплям, за да запазя някакво ухание от края на луна преди разсъмване.

Безцветното, застинало в петно от чар върху една усмивка, ми връща огледалото. Червено се изписвам в силует. Изплисквам пъстрото на рибите, безгрижно плували цял ден в завесата и пускам тъмно-синята вода от нея. От лампата се спуснаха лъчи на слънце. Стените заискриха в своето оранжево. От мен протече някаква умора, в много сиво и дълго тичах в струите от душа, за да олекна. По кожата се плъзна струйка свежест. В косата ми, играех си с пръстите, а кичурите гъделичкаха едно спокойство. Аз съм. Кокичета ухаят в стаята. Една зелена чашка вече вдъхваше най-ожаднялото от тях. Ръката ми посегна да погали нежност. А после тихо спря в копринена коса, която сън е разпилял в леглото. Целувка стоплих в топлото лице на дъщеря ми...

Животът е пораснало дете.