Mar 29, 2018, 12:43 PM

"Капан за ловци"- Част I 

  Prose » Narratives
1166 3 5
8 мин reading

Вперила незрящ поглед през замъгленото от собствения ѝ дъх стъкло, Кейси Доусън притискаше горещата чаша в дланите си и се опитваше да се постопли от парата, която вдигаше ароматният чай от горски билки. Нещо не ѝ даваше мира и тя продължи трескаво да се оглежда в лицето на всеки един посетител. Градчето бе малко и тихо и никога до сега не се бе случвало нещо, което да прикове вниманието на местното полицейско управление или медийните журналисти. Имаше един единствен случай, в който малко момченце нещастно намери смъртта си, изпадайки в реката, минаваща точно на пет километра източно от провинциалната местност. Но нищо друго. А от тогава бяха изминали повече от десетина години и суматохата по случая избледня с времето, като споменът кънтеше, в някое далечно местенце на ума ѝ. До днес.
Може би веднага щеше да го избута възможно най-далеч, ако въпросното детенце не беше син на собствената ѝ сестра, която се самоуби, щом разбра какво бе сполетяло рожбата ѝ. Не можа да понесе болката по загубата и се обеси в близост до дърводелската барака върху едно доста остаряло дърво. 
Миналото на Кейси никога не е притежавало онези усмивки, весели моменти и задружни уикенди, прекарани с близки приятели. Винаги, когато се опитваше да се сближи с някого, рано или късно той или заминаваше някъде надалеч и я оставяше с онова ужасно парене от внезапно сполетялата я самота и чувство на пагубна безднадежност, или просто умираше. Без изключения. Затова и се страхуваше да отвръща на усмивките на дружелюбните хора, на които разнасяше поръчки, било то на работа или по време на някоя от разходките ѝ през боровата гора, която застилаше реката от двете ѝ страни като защитна стена.
Доусън въздъхна, освобождавайки част от струпващото се напрежение в предната част на главата си и хвърли бегъл поглед към часовника на лявата си китка. Последната минута от обедната ѝ почивка изтичаше и тя побърза да остави чашата си в съдомиялната и да грабне с един замах извехтялото тефтерче, в което вписваше храните и желаните напитки, отдавна принадлежащо на покойната ѝ Клариса. Нямаше сили и съвест да го предаде в кашона за личните вещи на починалата си сестра. Искаше да има нещо, което неимоверно да ѝ напомня за нея, макар и горестта да беше далеч по-надделяваща.
Кейси прокара за последно пръсти по бродерията на бялата си престилка и дървеният под изскърца под тежестта ѝ, когато тя приближи един от новопристигналите пътници, най-вероятно турист от покрайнините на Шотландия.
Той я погледна с неприкрита любознателност и върна искрящите си сини очи обратно върху менюто.
- Една бира и средна порция от специалитета на заведението, моля. Никога не съм очаквал, че ще огладнея толкова едва от два километра път през тези скали. - акцентът му бе дълбок, изразителен и властен. По всичко личеше, че е човек с авторитет и най-вероятно британец, но това, което сега глозгаше любопитството на Кейси беше какво прави такъв привлекателен мъж, в такова пусто и забравено от света кътче на земята.
- Веднага. - изчурулика тя с приятния си меден глас и след като вписа всичко необходимо се завъртя на пети и изчезна от погледа на чужденеца.

Тъй като нямаше много клиентела по това време на деня, а следобедът видимо напредваше, тя не се забави и след по-малко от пет минути сервираше с таблата си, всичко поръчано от далекопристигналия странник.
От никъде не се подаваха приканващи я ръце, затова Доусън реши да седне на отсрещното сепаре и да зачака търпеливо. Нямаше си друга работа, винаги е била сръчна и пъргава и дори сега всички съдове бяха лъснати до блясък, а сосовете-подредени по възходящ ред. На практика работата, която вършеше беше съвършена и шефът ѝ никога не пропускаше да я похвали, ако някой от внуците или друг член на семейството му посетеше малката 
гостилница.

- Защо не дойдете да ми правите компания? Виждам, че не сте особено заета. - симпатична усмивка огряваше неизвестното лице. Мъжът излъчваше сигурност и последното нещо, което някой би си помислил е, че той има намерение да я нарани. Кейси настина искаше да поговори с някого и да научи за живота отвъд пустощтта, в която се намираше, но въпреки несъмнения порив, който изпита, леко колебание премина като полъх през нея преди вече да се намираше срещу интересния и приветлив гостенин.

Той сдъвчи хапката от благоуханната лазаня и протегна ръка през масата, което я завари неподготвена за милия жест. Човекът очевидно искаше да се запознаят, но сега, когато шансовете и потенциалната заплаха, която грозеше края на предполагаемия им разговор, разтърсиха неосезаемо тялото ѝ, но тя рискува и пое дланта му. 
Беше топла и уютна, дори едва я пусна след дългото ръкостискане. Искаше да я подържи поне още малко.

- Името ми е Дерек Стоун и съм приятно изненадан, че такава млада и хубава девойка като вас се намира в дълбините на тази част от страната.

- Съдбата е непредсказуема за всекиго, г-н Стоун. И аз очаквах, че ще завърша докторската си магистратура в университета в Лондон, но ето ме тук, в тази малка кръчма.- не знаеше защо ненадейно бе споделила това с този непознат, но така или иначе надали щеше да го срещне отново, затова защо да не излее подтискания товар, който тежи на душата ѝ от толкова много години?

Мисълта, че не бе споменала името си рязко я сръчка и тя побърза да се представи.

- Доусън. Кейси Доусън.-изстреля мигновено и се прокашля. Не знаеше къде се бе загубил истинският ѝ глас.

- Имаш прекрасно име Кейси... така де, г-це Доусън. - Дерек се поправи като опарен от добре нагрят реотан. Обноските бяха неизменна част от маниерите на цяла Великобритания и би било непочтено да се обърне към нея по име, независимо, че в онзи момент то му се стори толкова красиво, досущ като самата нея.

И кой би го винил. Момичето беше русокосо с подстригана до кръста къдрава коса. Черните му очи сияеха от детска тъга, но освен това, ако се вгледаш малко по-надълбоко със сигурност ще успееш да уловиш онова пламъче, което още при първата секунда, в която я бе зърнал го беше хванало в плен и на тясно. Също така си личеше, че е стройна дама с тайландски черти от доста заинтригуващ произход, а кожата ѝ изглеждаше леко загоряла, от където Дерек си направи извод, че вероятно прекарва доста време сред природата.
С няколко думи - Кейси Доусън определено бе възбудила интереса му. А това ставаше рядко, почти никога.

Изпита нужда да разтопи леда между тях и отпивайки от студения алкохол вметна:

-Баба ми притежаваше същия тефтер. Получи го за един юбилей от съпруга си и наистина го харесваше. Обичаше да си записва цитати от книгите на Джек Лондон, които я вдъхновяваха, а най-любимият ѝ гласеше „Животът не е въпрос на това да имаш хубави карти, а понякога на това да изиграеш лошите от тях добре." Никога не съм го разбирал, но тя продължи да ме убеждава, че ще дойде ден и обстоятелства сами ще отключат смисъла му. - спря за момент, не искаше да отегчи Кейси до смърт със скучните си приказки.- Мога ли да го разгледам, ако нямате нищо лично в него и не сте против?-попита любезно и си позволи да задържи очите си малко по-дълго върху нейните, отколкото тя предположи, че е необходимо.

Сериозно се разкъсваше между това дали да го стори или не. Бележникът с кожена облицовка и гравирани завъртулки наистина беше нещо много лично и интимно за нея, но въпреки това не криеше каквото и да е, а просто някакви си драсканици, състоящи се предимно от имена на храни или номера на клиенти, които са си поръчвали ядене за вкъщи. В крайна сметка пръстите ѝ несигурно завъртяха тефтерчето и прецизно го плъзнаха по повърхността на масата. Дерек посегна да го поеме и за миг я полази слабо електричество при допира с неговите пръсти.

Зорките му зеници пробягаха през думите, а пръстите през безчетните страници. Доусън не пропусна и факта, че Стоун избърса много внимателно ръцете си, преди да докосне принадлежността ѝ. Наистина бе човек с обноски и всичко сочеше, че е отгледан от аристократично семейство.
Изведнъж веждите му рязко скокнаха в явна изненада, а след това веднага се намръщиха. Кейси нямаше как да не го забележи, та тя не откъсна очи от него от както започна да анализира ценността ѝ!Въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че там има и друга причина, която за сега искаше да си остане само предположение.

- Да, зная. Понякога цените са безбожно високи, но ви е ясно, че това е бизнес все пак.-промълви, мислейки си напълно разбираемо, че Дерек се е възхитил на сумите.
Далеч обаче не беше така.

- Тук някъде да ви се намира свещ или парафин?-в гласът му се долавяше тревога, не смееше да откъсне поглед от страницата, която така запалено и всестранно въртеше под различни ъгли.

През ума ѝ за една стотна от секундата се прехвърли мисълта, че този човек всъщност може би беше пълно куку, но без да се усети вече стискаше една свещ, която незнайно кога бе отмъкнала от тези на готвачката Сали.

- Ето. - каза и подаде бялата пръчица, несъзнаваща какво се случва.

Мъжът умело започна да обтрива веществото, сякаш не го прави за първи път. Почти бе стигнал средата на фитилчето, когато най-накрая спря, издуха ненужните остатъци и се фокусира върху написаното.

След няколко минути наистина напрегната тишина и значително сърцебиене, той разтвори устни:

- Кой е Брус Стокър и защо, по дяволите е изнасилил тази жена? - Дерек сам на себе си се учуди, че си бе позволил да изругае, уви обаче шокът беше в доста по-големи и заплашителни количества.

Сърцето на Кейси подскочи от новината. Не искаше да повярва на чутото, а по-късно и на видяното, когато го прочете със собствените си очи.

© Даян Янакиева All rights reserved.

Това е нещо, което написах съвсем спонтанно и се чудех дали си струва да развия история или просто да оставя разказчето така както си е. Ще ми е интересно да чуя и вашето мнение. Поздрави! :)

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Започва интересно, а ако има и нещо от кримка, ще ми стане още по-любопитно. И е добре написано.
  • На опашката за продължението! Браво, поздравления!
  • Ще ми бъде интересно да разера какво ще се случи
  • ДА за продължението! Поздрави, много ми хареса!
  • Давай развивай,че как иначе.Чакам с нетърпение.Поздрав и на теб.
Random works
: ??:??