Коледа, весело време
Дрогиран до козирката дебел младеж крещеше на съседната маса. Говореше съвършени неща:
- Ой! Ау! Бряя! Егати? Мяу...
Не разбрах защо мяучеше. Дебелите мишоци обичат това.
След като послушах откровената му възторженост, продължих да обядвам.
Мразя да обядвам.
Мразя младежите.
Мразя демокрацията.
И себе си мразя, естествено.
Но себе си не чак толкова.
Когато дебелакът излезе, за да се надруса отново, аз поръчах сок. Нямаше как иначе да смеля онова, което ми поднесоха за хранене.
Сокът дойде с неговото весело, пръхтящо изражение.
И пак:
- Ой! Ау! Бррр! Брато! Верно ли! Че го колим! Слави да е жив!
Все пак чух нещо живително в тяхната реч, но главата силно ме заболя. Живителното угасна.
Обичам алкохола, дрогата – не. Знам как действа той, тя ми е непозната. Затова постъпих възпитано според мен, като запитах искрено и лично:
- Що ме млъкнеш за малко, шишкав копелдак смотан? Цялото заведение ли ще те слуша как пръхтиш като коч?
Кочът изпуска вилицата, с която бодеше сока си и ме изгледа зверски. Гледа ме дълго.
Искаше да познае брат в мое лице. Или лицето на своя враг. Май нищо не разпозна, сухото така действа.
Очевидно не схвана точно къде е – в рая ли, за да мълчи, или в ада, за да врещи. И в двата случая му се струваше, че да вие несвързано е еднственото нещо, което може да направи, за да защити остатъка от себе си. Погледна лошо с празния си поглед. После погледът му влезе в зениците, те се изпразниха от съдържание и дебелакът млъкна. Сляп, както го е майка му родила. Горката.
После оклюма като робот на подвижната платформа, която трябваше да го изнесе за ремонт поради техническо несъответствие: този младеж не отговаряше напълно на европейските директиви и регламенти за принадлежност към многообразието на половете; за дрогата Европейският съюз регламенти няма, но е известно защо.
Съжалих го. Дебело момче, дрогирано. Робот на своето време. Тежеше сто и двайсет кила поне, нямаше и двайсет години и не вярвам да живее още двайсет. На такива като него държавата им дава пенсия за сметка на онези, които не тежат сто и двайсет на двайсет, не пушат, не пият и не гледат лошо. Така сме в обединена Европа: лапат несъвършените, другите го духат. В смисъл... така де. Смисълът го търсят безсмислените.
- Може ли сметката? – казах на сервитьорката. Не ме чу, а мина покрай ръката ми. Щракнах с пръсти, това го мога от малък: така заснемах миговете.
- Какво направихте? – запита ме тя с укор. - Тази маса беше заета за целия ден. Гоните клиентите!
- И колко ще ми струва това? – притесних се. Сервитьорката носеше сутиен.
- Вие сте простак! – уведоми ме и се отдалечи.
Стори ми се, че и бельо носеше.
Но не мога да се басирам за това, последното.
Но иначе беше права. Гоня клиентите, да. Да си ходят у дома.
Коледа е. Просто си върша работата.
Аз съм Дядо Коледа.
Щракам с пръсти. Шефът не отпусна фотоапарат.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
