Колко гъвкава е
Павел влезе в политиката. Огледа се, видя старовремска дървена закачалка в ъгъла на стаята и не остави палтото си там. Закрачи с широки крачки към пленарната зала в хола и отвори вратата. Пред него се ширна следната картина: два стола, ниска маса, цигарен дим и непуснато електрическо осветление. Погледна часовника си – той показваше времето. В пленарната зала видя три полуголи жени, един мъж и нещо като котка.
– Заповядай, заповядай! – каза му котката.
Павел мразеше тази котка почти толкова, колкото политиката. Иначе нямаше нищо против котките и политиките. Но когато нещата изпаднат в конкретика – тази прекрасна дума! – трябва да бъдат разнищени, анализирани, детайлизирани и прочее. Това ги прави гадни. Изобщо, мислеше Павел, станат ли нещата пределно ясни, махне ли им се булото на оная тайнственост, дето ги прави малко объркващи, витални и далечни, край. Край с нещата. По тази причина щом като точно тази котка го подкани да влезе, значи не трябваше да влиза. Пък и напоследък котките не говорят, знаеше го от личен опит. Затова се обърна към полуголите жени с въпрос:
– И вие ли сте в политиката?
Въпросът бе провокативен. Те му отговориха дружно, а от устите им излизаше пушек:
– Ние сме политички.
Хубав отговор, реши Павел. Ама защо тия три политички пушеха като комини? Дали пък не е възможно, веднъж влязъл в политиката, да вземе да влезе и в тази димна среда? Тя не изглеждаше токсична, ако изключим котката.
Идеята му се стори добра. Свали палтото си, сгъна го на четири и го хвърли на пода. Оставаше да разбере само кой беше оня недодялан пръч, дето стоеше диванча праз до политичките. Изглеждаше сноб, носеше шапка каубойка и непрекъснато търсеше нещо с очи. Павел го потупа по носа.
– Благодаря! – кихна снобът. Представи се: – Аз съм.
– Така и предполагах – усмихна се Павел.
Откакто Павел влезе в политиката, се измина много време. Може и цял час да изтече. Но когато излезе от нея, вече беше друг човек. Ни жив, ни умрял – като котката на Шрьодингер. В крайна сметка отново опираме до котката. И до политиката. Павел вярваше, че всеки път, влизайки в пленарната зала, ще вижда това общество на хора и животни, което ще го кара да се чувства щастлив, да сваля палтото си и да го сгъва на четири. Защото в крайна сметка в това има много смисъл. Стига да го откриеш. И колкото повече влизаше във и излизаше от политиката, толкова повече намираше смисъла, който досега му убягваше. Дори се зачуди на себе си, че досега не го бе откривал.
– Вие сте динамични! – казваше на политичките.
– Не, просто сме дебели – отговаряха му те.
И Павел разбираше колко гъвкава е истината. Не бяха дебели, нито динамични, но какво може да се каже за едни видимо незабележими и глуповати, но облечени с власт дами? Той се сближи с тях. А снобът му стана почти приятел.
– Досега не вярвах, че ще срещна толкова отегчителен човек – споделяше му той. А Павел приемаше това за комплимент.
– За мен ли говориш? – питаше той сноба.
– Не, за котката.
– Налага се да се съглася с теб – кимаше Павел. – Аз мразя котката. Не е хубав човек.
– И аз мразя политиката. – Снобът изглеждаше тъжен. – Намразиш ли нещо, идентифицирай се с него. Само това помага. Отмъстително е.
Павел разбра, че единственият начин да се опознае е като влиза и излиза от себе си. Така мина доста време. Един ден забрави да излезе. Беше се опознал. И бе станал истински политик. Сам по себе си.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
