Утрото може да носи цяла палитра нюанси. Още толкова емоции. Горчивина – като от последните дръпки цигара. Тишина – от онези, които оглушават най-шумните души. И избори – понякога толкова много, че не успяваме да видим нито един.
Започвам деня с черно кафе. Бесен съм на себе си. Дори не искам да му слагам сметана, а уж не го пия иначе. Да, определено искам да се накажа. Претърсвам джобовете си – кофеинът е най-добрият приятел на никотина. Сещам се, че на връщане от бара допушвах последната си пурета в някакви мисли, по-скоро приличащи на шахматна дъска, отколкото на каквото и да е. Спомените ми връщат всички илюзии от изминалата нощ. Желанията ми да целувам онази жена. Да танцувам с нея. Да я докосвам под всички прожектори. А реалността беше повече от разочароваща – не можех да си помисля да доближа плътта й дори с пръст...
Почти разлях кафето си. Изругах неусетно на глас. Чайките приглушиха това така пикантно изречение, надавайки вой. Понякога им бях благодарен, че съществуват. Иначе ...