Краят на романтизма

КРАЯТ НА РОМАНТИЗМА

„Обожавам тоя момент, когато навън вали, в офиса е полутъмно, аз съм полуумрял от умора, дремя на канапето за клиенти и слушам Бьорк.

От къде дойде тоя дъжд?

Само преди три дни врабчетата търсеха влага в горещината, а сега висят унило между капките по жиците и огорчено се кукушинят.  Кукушиня се и аз и се сгушвам в хладната кожа на канапето в стремеж да открия най-топли му кът. Бьорк е очарователно хаотична и чудото се случва. А при мен  чудо е, когато се пренеса някъде, или никъде, където няма проблеми и глупави задачи, света е розов, ухае на жасмин и пада дребен златен дъждец.

Въобще, романтика!

Обикновено се намирам в градината на старо френско имение сред живи плетове от хризантеми и чемшир и гоня някоя разкрепостена и весела красавица, която все ми убягва. Това не ме огорчава, а се умилявам още повече и ѝ прощавам. Великодушието е задължително условие за да изпадна в нирваната на романтизма. В такъв момент няма сила на тоя или оня свят, която да ме ядоса, или да ме изкара от релсите на съвършенството.

Лошото е, че умората ме оборва и романтиката бързо прераства в дрямка. Опитвам се да приложа старата йогистка техника на релакс, за да не заспя, но не успявам. Тогава се случва другото чудо, на съня. Будния блян преминава в един розов, омаен сън, в който имението придобива аристократични размери и е огряно от щастливо, топло слънце. Розите, хризантемите и ровадендроните наоколо оживяват и обхващат палавата сладурана в нежните си филизи а една нахална шипка успява да смъкне роклята ѝ, която и без това едвам се крепи на щедрите ѝ форми. Младата куртизанка изпищява от престорен свян, но не се опитва да прикрие голото си тяло.  Всъщност тялото ѝ не е съвсем голо. Основата на чатала ѝ е прикрит от голям лозов лист, чиято големина не успява да покрие напълно пубисното ѝ окосмяване. Няколко рижави косъмчета, промъкнали се между контурите на листа контрастират приятно с непорочния розов цвят на кожата ѝ докато други два смокинови листа прикриват едрите ареоли на гърдите.  Обзелата ме леност е по-силна от желанието да я обладая и оставам визуалния пир единствено на очите си.

О, вие красавици, неземни. Пейте лелеяната песен на живота, отнесете душата ми там, където няма горест и терзания, няма мъка и страдания. Където го няма Пиринчев, лудия ми началник… Спасете ме, красиви нимфи на желанието. Пък може и нещо да стане и да останете и вие доволни и щастливи. Но по-вероятно е да се потопим взаимно отмалели в романтиката на несъществуващото, но затова трижди повече желано царство на омаята, свободата и щастието.

Крилете на съня ме понасят…“

- Бончев, къде се дяня, некадърнико! Какво стана с проклетия доклад, по дяволите. Цяла вечност ли трябва да чакам да си свършиш недодяланата работа, или да търся друг, който ще се справи?