Криптозаплата

     Шефът обяви, че след Нова година ще ни плаща заплатите с криптовалута.

     – Това е модерно – поясни той. – И доста по-изгодно за вас. Ще станете част от световната финансова система и ще може да пазарувате във всяко кътче на планетата само с едно щракване.

     Зарадвахме се. Досега получавахме заплатите си само в лева. Надявахме се, че като влезем в Еврозоната, ще ни плащат труда в евро. А сега изведнъж – направо скачаме отвъд еврото, ставаме част от огромния, тих и невидим свят на големите пари, не само на тези от европейската общност! Нашият шеф е доста прогресивен човек.

     На двайсет и осми – датата на заплатите, аз внимателно отварям още в десет сутринта сайта на банката, която ме обслужва, и влизам в профила си. Скришом виждам, че и колегите се взират в мониторите си.

     Нищо нямам по сметката.

     В единайсет – пак нищо.

     В четири следобед – още по-нищо.

     Бях чувал за тихата и загадъчна невидимост на парите, ама тази липса ми се стори подозрително неубедителна.

     В пет се стекохме спонтанно в кухничката, за да не ни чуе и види ръководството. Фирмата ни се състои от десет човека и затова се побираме в тесни помещения.

     – Никога не сме били по-близо един до друг – съобщи експерт-организаторката на тържества.

  – И толкова обединени – подкрепи я друга жена, чийто нисък ръст я правеше незабележима като трудово възнаграждение. Вероятно тя беше първата заместничка на експерт-организаторката, винаги съм я мислел за такава.

     – Какво е станало, разбрахте ли? – попита огромен мъж, който заемаше половината от пространството. Беше снажен, красив и много умен. Това бях аз.

     За миг всички замълчаха, за да анализират риторичния въпрос на високия, красив и едър мъж, чийто мозък свистеше като пароструйка и освежаваше света.

     – Може пък световните финансови базари днес да не разполагат с биткойни? – допусна помощничката на експерт-организаторката на тържествата.

     – Не са базари, а пазари. Може и тържища да се наричат, ама базари не бива – уточни гъгнещ глас на лице от третия пол. Полът не се виждаше.

     – Възможно е пък напливът за криптовалута да е толкова голям и силен, че временно да са изчерпани наличностите? – изложи хипотезата си красивата, но зле гримирана асистентка на експерт-организаторката на тържествата. – Дочух, че Венецуела щяла да емитира нова криптовалута „Петро”. Сигурно чакат да излезе, за да ни платят с нея. Курсът на биткойна спадал.

     Предположенията бяха подробно проучени чрез вникване в детайлите, при което всеки от присъстващите в кухнята стигна до самостоятелен и противоречащ на другите извод.

     – Значи сме единни, че това не бива да се допуска! – обединиха се пролетариите, трошейки пръсти, за да могат така да подскажат на себе си, че с едно щракане не може да се плаща, както ги беше излъгал шефът. Високият снажен мъж ги изведе от кухнята и ги остави в офиса да разсъждават.

     Той самият си тръгна.

     Беше осъзнал, че криптовалутата е измислица, която се търгува, защото не съществува – като всичко в този нереален свят. Шефът им беше казал, че вече няма да получават заплати, но го беше съобщил с подходящите за целта неверни и красиви думи. И най-вероятно беше офейкал някъде: отдавна вече няма тържества, с които фирмата да се занимава и – макар и логистично – да осъществява своята дейност.

     – Защо така изведнъж тръгна? – настигна го експерт-организаторката на тържествата. Беше хубава дама и за съжаление – единствената, която вероятно щеше да загуби работата си. Всички останали отдавна нямаха никаква работа, само се водеха на щат, при това с напълно измислени длъжности. – Знаеш, че твоето отсъствие винаги се забелязва.

     – Да, заради мащаба на присъствието ми – самоуверено се съгласи умният и снажен мъж.

     Аз лично не бих се съгласил толкова лесно. В крайна сметка тази жена е наистина доста красива, но не бива да се даваш още при първото предложение.

     – Именно. Знаеш ли, аз мисля, че нашият бизнес вече е национализиран. – Миглите ѝ трепкаха. – Само държавата вече организира и логистира тържества. Защото единствено тя празнува.

     Мъжът кимна.

     – И няма нужда от посредници като нас. – Хубавицата се доближи опасно близо. – Искаш ли по този повод да отидем някъде само двамата?

     Съгласих се незабавно и я поведох. Нямах време да го чакам тоя едър, умен и снажен мъж да мисли какво и кога да отговори, съобразителността не му беше силна черта. Чух го обаче да отбелязва мълчешком – както винаги обстоятелствено и не на място:

     „С нищо няма да се занимава нашата фирма... С нищо. Жалко. Може пък така да оцелее. Ще стане виртуална, ще се превърне в предизвикателство, както сега е модерно да се казва, демек – ще се дематериализира в нещо, което трябва да бъде преодоляно.”

     Отдалечи се и постепенно се превърна в дим, после в прах. Като криптозаплата. А аз тръгнах с хубавелката.