РосиДимова (Росица Димова)
103 4571
May 26, 2021, 7:15 PM

 Къде живеят ангелите? - финал 

  Prose » Narratives
605 9 30
Multi-part work « to contents
9 мин reading

На сутринта децата шумяха възбудено. Приличаха на група настръхнали врабчета, в очакване да им хвърлят трохи. Всички говореха за младата двойка, която бе в кабинета на директорката. Някой щеше да бъде осиновен. Надежда и очакване витаеше из коридорите и стаите на сиропиталището. Рядко се случваше такова събитие. Децата обличаха най-новите си дрехи. Решеха непокорните си коси и слагаха усмивки на лицата, в очакване да бъдат късметлиите.
Лили бе сресала косите си. Мокрите ѝ къдрици лъщяха от водата, с която се бе опитала да ги укроти и накара да стоят мирно.  Облечена в оранжева рокля, тя грееше, като минзухар в полите на заскрежени преспи. 
   - Тони, сигурно са дошли за някое бебе!? Ама аз така, за всеки случай.... Да ме видят хубава. - прошепна тъжно малкото минзухарче.
   - Ела, ще ти прочета нещо! - прегърна я Тони.
Двете деца седнаха на малката масичка. Момчето постави отгоре омачканата си книжка с русото момченце на корицата. Внимателно я разгърна, сякаш бе най-ценното нещо на света. Зачетен с тих глас.
    - "Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите."
    - Как така се вижда със сърцето? То няма очи!?
    - Да, няма! Но ти усещаш с него! А то понякога е много по- точно от очите.
    - Всички хора ли виждат със сърцето?
    - Само тези които имат сърце. - тъжно каза Тони
    - Ама ти нещо ме баламосваш. Няма хора без сърца. Как иначе ще са живи!?
    - Те имат, ама не го ползват. Понякога големите забравят за него. Спират да го чуват. Да усещат истинските неща.
    - А кои са истинските неща? - продължаваше да любопитство малката.
    - Истински са цветята, кучетата, котките.... ти! - засмя се той.
    - О, значи и аз имам нещо истинско! - възкликнал тя. - Теб! Дали, ако някога се разделим, сърцето ти ще ме  открие? - попита тъжно.
    -  Разбира се! Нали си моята бодлива роза!

След време извикаха Лили в кабинета на директорката.
    - Иии... Лили е детето, което може би ще получи семейство! - извика силно Големият Теди.
Чу се подсмърчане! Едно петгодишно момче се разплака. Дългучат се приближи до него и го потупа по рамото.
    - Спокойно, може би ти ще си следващият път! Ето ти едно лукче! Не плачи, нали си мъж!
    - Ама, аз плача като мъж! - изхлипа то.
"Дали от тази гъсеница нямаше наистина да излезе пеперуда!? Има хора, които просто търсят своя път, може би  някога те ще се превърнат в добри. Просто трябва да сме търпеливи." - замисли се Тони.
След около час Лили се появи в салона. Беше бледа, а очите ѝ трескаво горяха. Приближи се до него.
   - Ще ме вземат на гости. Мислиш ли, че ще ме харесат? - изплашено попита момиченцето.
   - Разбира се! Даже ще те обичат! - отговори той
   - Страх ме е! Не искам да се разделяме!
   - Аз винаги ще съм с теб, нали си моето цвете! Един ден ще те намеря! Не се страхувай! Важно е, че ще имаш дом и родители. Хора, които ще те обичат.
   - Винаги съм искала да имам мама и татко, но ако ме върнат!? Ако не съм добра за тях!?
   - Ти си най -добрата! Ако не те харесат, значи те не са добри за теб! Няма да плачеш! Искам да си щастлива! - момчето избърса сълзата търкулнала се по детското лице. 
   - Какво значи да си щастлив? - плахо попита тя.
   - Това е, като да ти купят торта за рождения ден! - усмихна се Тони.
На другият ден Лили замина с новите си родители.

Дните се нижеха бавно. Малкото момче се чувстваше самотно без малката си приятелка. Разбра, че за да оцелее в дома трябваше или да се прави на страхливец, или да се превърне в хулиганин. Избра първото. Спря да общува. Затвори се в света на книгите. Избягваше всякакви конфликти и контакти.
Един следобед се почувства зле. Силни болки в кръста го оставиха свит на кълбо в леглото. Дните минаваха, а момчето все повече се топеше и чезнеше. В началото фелдфебелът и директорката мислеха, че се преструва. След седмица видът му бе стряскащ. От малкото момче, бяха останали само две горящи очи. Вечерта извикаха линейка. Децата видяха как отнесоха на носилка крехкото му телце.
Тони се събуди в една бяла стая. До леглото му стоеше неговият ангел. Помисли, че сънува и разтърка очи. Ангелът все още си стоеше там.
   - Госпожо, сънувам ли? - попита изнемощяло.
   - Не сънуваш, слънчице! - усмихна се тя, но очите ѝ бяха тъжни. - Обадиха ми се от дома, че си болен. Защо не ми звънна? Сега съм тук! Върнах се ! Няма повече да заминавам никъде! Всичко ще е наред! Ще се оправиш! - нежно го погали по главата.
Тъга и безсилие разкъсваха душата на младата жена. Чувстваше се виновна пред малкото момче. Замина и го остави на съдбата.
Не можа да свикне с чуждата страна. Липсваха и родителите, приятелите, уютният ѝ дом, най вече училището. Трудна бе битката, която водеше със себе си. Чувстваше се изгубена. Тогава ѝ  позвъниха от дома, за да съобщят за тежкото състояние на Тони. Обичаше това дете, то бе станало част от семейството ѝ. Сякаш съдбата и даде знак. Взе билет и се прибра. Мястото ѝ  бе у дома.
В стаята влезе възрастен мъж с бяла престилка.
   - Как си, герой! - попита той
   - Не знам!
Докторът се засмя.
   - На това му се казва, добър симптом! Трябва да поговорим! - обърна се той към младата жена.
Двамата излязоха от стаята.
Учителката стоеше в лекарския кабинет и пребледняла слушаше лекаря.
   - Тони има бъбречна недостатъчност, спешно се нуждае от донор. За сега ще го поставим на хемодиализа, но колкото по-бързо направим трансплантация на нов бъбрек, по-добре и бързо ще се възстанови. Донор за бъбречна трансплантация могат да са хора в родствена връзка с реципиента. Ако трябва да чакаме в листата... ще мине много време. Което не е в наша полза.
   - Познавам само баща му. Ще се опитам да говоря с него. Ако го намеря трезвен! - тъжно каза тя.

Дните минаваха. Неговият ангел ставаше все по-тъжен и Тони виждаше, че е плакала. Разбра, че баща му не е пожелал да го посети. Усещаше, че нещо не е както трябва, но не знаеше какво. Имаше дни, в които включваха някаква машина и с часове стоеше прикован към нея. Често се чувстваше слаб и замаян.
Един следобед лежеше тъжен, а мислите му блуждаеха като малки мушици, които се блъскаха в прозореца и се връщаха обратно в главата му.
"Защо има неща и хора, които въпреки отсъствието си продължават да присъстват!? Лили, мама ... дори баща ми, който е чужд и в същото време близък. Много е тъжно да забравиш някой, който си обичал. " - след тези мисли момчето затвори очи и се заслуша в стъпките, отекващи по студения мрамор в коридора. Искаше да се освободи от всичко което му тежеше и го задушаваше. Сълзи потекоха по малкото личице. Чу шум и вратата на стаята се отвори. Тони повдигна клепачи.  Под замрежения от сълзи поглед, видя млада жена облечена в бяла престилка.
    - Хубава работа, как може такова голямо момче да плаче!? Какво се е случило? Боли ли те? - усмихнато заговори тя.
   - Нищо не се е случило и нищо не ме боли! - троснато отвърна той.
   - Значи не искаш да ми кажеш!
Момчето стисна устни и затвори отново очи.
   - Щом не си готов да споделиш, добре! Исках само да ти помогна. Ако не искаш да кажеш на мен, можеш да напишеш на хартия всичко, което те тревожи. Така ще се освободиш от него. Ще изхвърлиш неприятните спомени и ще се разтовариш от тревогите си. После можеш да хвърлиш листа в кошчето или да го оставиш на шкафчето си и аз да го прочета. По този начин болката ти ще е споделена.
Тя излезе от стаята. След минути се върна с химикал и лист, които остави на шкафчето му.
   - Пробвай! Ще ти олекне, знам го от опит. - прошепна му и излезе.
Тони постоя притихнал в леглото си няколко минути и след това решително се изправи. Взе хартията и химикала. Започна да пише.

"Къде е моят дом? Не е в детския дом, нито в онази порутена пристройка, дори не е на земята! Може би горе сред звездите, при ангелите!?  Мога ли като розата да пусна корени някъде? Болестта ми не е ли змията, която се готви да ме ухапе? Дали ще ме отведе там, където ми е мястото !? А може би ще отида при мама!?  Толкова да ми липсва! Татко също ми липсва, по точно спомените за него, защото истинският само ме нараняваше. Нима съм лош и за това не ме обича? Дали някога, някой ще ме обича!? Колко е странен размера на хората. Те заемат много малко място на земята, а един човек може да напълни цялото ти сърце. Дали аз ще напълня нечие. Никак не е хубаво да си самотен. Защо няма магазин за родители!? Така няма да има самотни деца. И всяко дете ще си избира майка и баща.  Детското сърце ще познае кои са неговите. Защото ние все още го чуваме. Не искам нищо друго, освен дом и някой, който да ме обича! Дали ще отида при ангелите? А къде живеят те? "

 

Тони остави химикала. Сгъна листа и го постави на шкафчето. Избърса с ръкава на пижамата сълзите си. Усети някаква странна лекота. Затвори очи и потъна в страната на сънищата.
В стаята влезе жената в бяла престилка. Взе листа и бавно го разгъна. Очите ѝ заприличаха на две блестящи езера от които се отрониха сълзи. Погледна към малкото телце свито в огромното болнично легло. Обърна се решително и безшумно излезе, стиснала листа в ръката си.

На другият ден вечерта вратата на болничната стая се отвори. Тони погледна към нея. Там стоеше дребен, брадясъл човечец. Карираната му риза бе изгубила цветовете си и сивееше под светлината на лампата. Кафевият, омачкан панталон висеше върху слабото
тяло, пристегнат с дебела връв на кръста. Лицето му бе изпито, а очите, пълни със страх и вина, блуждаеха из стаята. Сякаш бягаха от срещата с детските очички. В ръцете си стискаше лист хартия.

   - Аз... разбрах, че си зле! Твоята учителка ме откри. Каза, че имаш нужда от бъбрек. Не и повярвах, не исках да я чуя. Бях ѝ ядосан. Обвинявах я, че те отне от мен.  Вчера ме посети една медицинска сестра и ми предаде този лист. Прости ми, сине! Търсих вината за нещастията си във всички. Сам съм си виновен. Не бях добър баща, дано съм ти добър донор!
Момчето се усмихна.
"Сложни са възрастните! Защо е толкова трудно да обичаш? Защо винаги тъгуват за нещо когато го загубят, а когато е в ръцете им забравят за съществуването му!?  Защо все бягат? Не разбират ли, че колкото и да бягат Земята е кръгла, пак ще се върнат на същото място!? Защо пият? Дали, за да забравят, че са пияни!?  Искам винаги да си остана дете!"


   - Тони, повикай Марина и се прибирайте! Вечерята е готова. - чу се женски глас от терасата.
   - Добре, мамо! Идваме! - усмихна се момчето.
Никога нямаше да му омръзна да повтаря думата -  "мамо".
Болестта наистина откри пътя към дома . Баща му стана донор и се отказа от родителските си права. Даде му шанс да има дом и семейство. Постъпи в клиника за алкохолици. Тони често го посещаваше. Неговият ангел го пое под крилото си. Не замина повече. Остана с него. Даде му дом, семейство и обич. Оставаше само да открие Лили! "Моето цвете е там някъде". - помисли си той.
Погледна с любов към момичето с руси плитки, високо колкото него. Неговата сестра! Двамата бяха с еднакви анцузи. Хвана я за ръка и се затичаха към входа.

"Пустинята е хубава - каза малкият принц, - защото крие някъде кладенец..."

 

Финал

© Росица Димова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Мари, Лидка, за топлите думи! Част от историята наистина е преживяна. 🙂🌹
  • Роси,как хубаво разказваш,като че ли си била там и си го видяла.Не можах да се откъсна,докато не прочетох и двата разказа.Запомнящо е и много трогателни най-вече-истинско.Аз поне не го приех като измислена история,а като нещо изживяно.
  • Отпих от кладенеца на душата ти, Роси, сълзите ме задавиха, но и измиха тъгата, за да блесне слънцето на една невероятна човечност - твоята!💕🤗💖 Прегръщам те силно и с цялото си възхищение, миличка!🌹🌹🌹
  • Благодаря, Деа!
    SMooth, зарадва ме с хубавия коментар!
  • Да развълнуваш читателите си е майсторлък!
    Малкият голям живот и сърце, на твоят малък принц, бяха страхотни!
  • Прекрасен разказ, Роси!
  • Благодаря, Генек! То от децата може доста да научим! 🙂
    Таня, аз се възхищавам на твоите разкази! Радвам се, че ти е харесал!
  • Хубав разказ!
    Развълнува ме...
  • Много приятна история - уж детска.
  • Ивита, някъде бях чела ,че човечеството страда не от липса на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Благодаря ти!
    Благодаря, Скити! Животът е тъжен и често е нечестен, децата плащат грешките на възрастните.
    Права си, Ирка! Понякога едно добро дело се състои само в това да обичаме! Благодаря ти!
  • Хубав разказ и финал. На всички ни се иска и в живота да е така, но понякога просто не достига любов.
  • Роси, изчетох и двете части на един дъх... Нямам думи... Толкова добре си пресъздала вътрешният свят на едно дете... Много тъжна история. Благодаря, за щастливия финал! Надявам се, всички малки душици, останали сами да намерят дом, любов и истинско щастие!
    Докосваш сърцата! Благодаря ти!
  • И двете части на разказа са чудесни, Роска.
    Покъртителна история, поднесена по един завладяващ начин.
    Много добрина и топлина откривам тук. Браво!💗
  • Благодаря от сърце, Петър! 🙂
  • Роси,а аз какво да кажа,... то всички преди мен са го казали вече,... прекрасен завършък на един покъртителен разказ за човешките взаимоотношения. Чета те с удоволствие...
  • Радвам се, ако съм успяла да те докосна, Миночка! Благодаря!
  • Много трогателно, но с хубав финал, толкова силно си го написала, че остава тътен в душата! Браво ,Роси!
  • Благодаря, Пепи! Това беше посланието ми!🙂
  • В хората живеят ангелите. Отговорила си с разказа, поздравления!
    Много добър разказ!!!
  • Юри, радвам се, че си тук! " Ангелите нямат философия, освен любовта." 🙂
  • Ангелска история!
  • Гедеон, идеята е хубава. Много интересни животни има сред хората! Мъж с крак на козел, жена с опашка....🙂
    Вярно е, Руми! Най вече сме длъжници на децата. Всяко дете заслужава да има своето щастливо детство.
    Благодаря, Стойчо! Никога не е късно човек да избяга от лошите навици. Само от смъртта не можеш да избягаш.
  • Много емоционален завършек!
    Човек преди смъртта се примирява.
    Но надеждата за нова среща и по-добър живот винаги живеят!
    Поздравления за творбата, Росица!
  • Роси, колко много сме длъжници на този свят, на много хора за много неща.
    Благодаря за разказа!
  • Благодаря, Младен, за хубавия коментар! Докато човек е жив и диша трябва да има надежда! 🙂
  • Благодаря, линасветлана ( Лина - Светлана Караколева) ! Радвам се, че успяла да те докосна! 🙂💐
    Гедеон, ти си специалист, аз с мойте бедни познания най-много да отрежа някой крак.🙂
    Зиги, благодаря ти! Винаги ме радваш с думите си! 🙂
  • Настръхнах, докато четях, Роси. Много чувство, сърце и душа си вложила тук. И надежда, че никога не е късно светлината да нахлуе в живота ни и да ни дари със сияние! Поздравявам те!
  • Изключителна история, Роси! Искрено се радвам, че прочетох! Браво!!
  • Браво и Благодаря за преживяването.
  • Благодаря, Гедеон! Ние с теб да не се превърнем в месарите на сайта! 😁
Random works
: ??:??