Късчета Лунна соната в нозете ми

            Колко пъти съм си представяла тази среща в мислите си... Колко пъти през годините анализирах твоето и своето поведение от тогава...

            Представях си, че вървя по тази дълга, дълга бивша наша улица подръка с най- красивия мъж на света и те виждам как ровиш в кофите за смет... Аз се смея звънко и отминавам, без дори да покажа, че те познавам...

            Или пък не – поспирам се изненадана, гласно изричам името ти и пускам банкнота в джоба на протърканата ти дреха...

            Или пък - друг сценарий: аз пак така под ръка с най–готиния, а до тебе една такава дебела и мустаката като фелдфебел... Усещам как погледът ти се разхожда по мен в две вертикални посоки едновременно и е препълнен с възхищение... А аз пак се смея звънко и се накланям към ухото на кавалера си. И пак не показвам, че в този плешив възпълен господин има нещо, което да ми напомня за тебе... И за някога...

            Представям си как уж случайно те засичам професионално на болничното легло и ти спасявам живота... А после учудено констатирам, че някога съм познавала господин с точно такива имена, но ти никак не ми приличаш на него...

            Явно нараненото ми самочувствие дълго е вегетирало, щом всеки път когато се разхождам по тази улица в родния си град, си представям такива ситуации. А много добре знам, че ти отдавна не живееш в този град, както и аз между впрочем...

            Дали защото остарявам, но тази улица ми изглежда все по-дълга. Сградите са някак безцветни, дърветата са пораснали, а сенките им - тъжни и замислени, покрити с килим от сухи листа... А нашето кафене е все още там. Явно има нов собственик, защото името му, което някога беше „Лунна соната”, сега е „Слънчево затъмнение”. Има човекът рекламно чувство за хумор, не може да му се отрече. От сегашните ментета като гаврътнеш едно–две, слънцето се скрива, и ако имаш късмет, може и да оживееш и пак да го видиш...

            Погледът ми по навик се разходи сред външните маси и се спря... На една от тях седеше ти и се усмихваше замислено... Не можех да отмина. Бях сама и все още любопитна... И смея да твърдя, че все още не изглеждам зле... Приближих и с най-учудения си глас възкликнах:

-         И това ако не е изненада! Теодоси, как така си тук? Нали може да седна при теб?

-         Заповядайте, Лунички, настанете се - усмихна се лъчезарно ти иззад тъмните очила. Изчервих се до ушите, защото така ме наричаше някога - „лунички”, заради украсата по бузите ми, и твърдеше, че „Лунната соната” е била съчинена заради и посветена на жена с лунички...

-         Разказвай, как така си в родния град, че даже и кръчмите си успял да проучиш вече?

-         Ех, чак пък да проуча. И една ми е предостатъчна... Идвах до общината, че ми трябваха едни документи... След два часа тръгвам обратно към София...

-         Къде работиш? Още ли си военен, или вече си се преквалифицирал на „охранител”?

-         Пенсионер съм. Имам много свободно време и цялото е посветено на Дана...

Тя много ме обича... Пък и аз нея... Неразделни сме за цял списък от животи... - Гласът ти прозвуча нежно, но примесен с някаква горчива нотка...

            Тази реплика отново ме запокити назад към старта... Там някога, преди цели шестнадесет години... В друг живот сякаш, но на същото това място, ти ми каза, че сме неразделни за цял списък от животи... Бях щастлива... Ти също... Бъдещето ни изглеждаше толкова уверено и безкомпромисно. Аз следвам медицина. Ти ставаш пилот... Аз спасявам животи... Ти разговаряш с Бог. Береш звезди и ми ги носиш в букет...

            Първата част от програмата я изпълнихме успешно... Аз завърших медицина... Ти стана пилот... Уговорихме си среща... Един месец след дипломирането. Тук на нашата маса... На нашата дата петнадесети, петък, в петнадесет часа...

            Ти не дойде... Не се обади... Не ми писа... Родителите ти вече не живееха в този град... На новия им телефон никой не отговаряше... Плаках от безизходица, от обида, от гняв... Подреждах общите ни снимки в албум, а после ги накъсах и изгорих... Наложих си да забравя... Срещнах друг... Омъжих се... Имам две деца...

И постепенно спрях да търся чертите ти в хората срещу себе си...

-         Дана съпругата ти ли е? - попитах с най-спокойния си възможен тон.

-         Как ли пък не - Ти се засмя и отметна перчем както някога. - Дана е една прекрасна млада дама с пухкава козина и грапав език - порода немска овчарка...

-         А съпругата ти обича ли кучета вкъщи?

-         Когато се заженя, ще си търся такава, която след мен най-много да обича кучета...

            Мълчанието пролази по масата и се опита да се излегне удобно, наслаждавайки се на недоумението ми, когато ти реши да го пропъдиш със следващата реплика.

      - Усещам, че искаш да ме попиташ защо, нали? - усмихна се някак тъжно и приглушено... - Защо не дойдох тук на тази дата тогава... Защото се случи нещо, което обърна живота ми наопаки и ми отне надеждата да бера звезди и да разговарям с Бог... ”Малка” авария в последния ден от стажа ми отне завинаги възможността не само да летя, но и да живея като нормален човек. Години прекарах в чужбина и по различни болници... Свикнах и се примирих... Слънчевото затъмнение може да бъде вечно, а Лунната соната без лунички придобива друго звучене... Цял списък от животи може да се разкъса на парченца, от които после и един да не можеш да залепиш...

      Докато говореше, се изправи, и тогава видях в ръката ти белия бастун...

      Задуха вятър и подгони листата в кръг около масите... Не виждах слънцето...

      А листата кръжаха и падаха едно по едно като откъснати листчета от списъците на живота... Празни от съдържание, от мечти и от бъдеще... Късчета Лунна соната шумоляха дрезгаво и падаха в нозете ми... Сълзите ми се стичаха по луничките, но ти не можеше да ги видиш...